— Е, слушам те, братко.
— Знаеш за онази войска на юг, нали? От известно време хората ми я държат под око.
Чингис сви рамене.
— Субодай и Чагатай също са пратили свои хора. Знаем за онази сбирщина селяни повече от самите тях.
— Не са селяни, Чингис. Или ако са, то имат брони и оръжия на войници. Последните доклади са за шейсет хиляди души, ако съгледвачите ми са се научили да броят до толкова големи числа.
— И трябва да се страхувам от някакви си шейсет хиляди? Значи стават все повече. Следим ги от година и повече. Крещят, припяват и размахват саби. Нима най-сетне са тръгнали към нас?
Чингис почувства как някаква студена ръка стяга стомаха му въпреки приповдигнатия тон. Беше чул за събиращата се армия и почитания им водач година след като се бе върнал от твърдината на хашишините. Военачалниците му бяха готови за атака, но сезоните отминаваха, а никаква войска не пое срещу тях. Понякога му се струваше, че само тяхната заплаха го задържа в тази страна, където жегата и мухите го тормозеха всеки ден.
— Хората ми заловиха трима от тях — прекъсна мислите му Хаджиун. — Подивяха, братко, едва ли не пяна им излезе на устата, когато разбраха кои сме.
— Накара ли ги да говорят? — попита Чингис.
— Не успяхме. Точно това ме изненада. Продължаваха да сипят заплахи към нас и умряха зле. Само последният ми даде нещо и то бе името на човека, който ги води.
— Какво ме интересуват някакви имена? — не разбра Чингис.
— Точно това ти е известно — Джелауддин, чийто баща беше шах на Хорезъм.
Чингис остана абсолютно неподвижен, докато премисляше чутото.
— Добре се е справил. Баща му би се гордял с него, Хаджиун. Шейсет хиляди? Поне вече със сигурност знаем, че ще дойде на север да вземе главата ми. Вече няма да има приказки за прочистване на Индия, след като знаем, че е Джелауддин.
— Не могат да направят и една крачка, без да науча, братко.
— Ако ги чакаме — замислено рече Чингис. — Ще ми се да сложа край на виковете им с туманите.
Хаджиун трепна. Знаеше, че ако иска да насочва Чингис, трябва да го прави неусетно.
— Армията на шаха беше далеч по-голяма, но тогава нямахме избор. Твоят и моят тумани са се доказали. С Младите вълци на Субодай и Мечите кожи на Джебе стават още двайсет хиляди. Чагатай, Хазар и Джелме — още трийсет хиляди. Седем тумана опитни воини. Угедай почти не е вкусил кръв. Не бих искал да хвърля хората му срещу подобен враг.
— Дадох му добри командири, Хаджиун. Те няма да ме разочароват.
Замисли се за герите покрай брега. Семействата раждаха хиляди деца всяка година, но много от тях отиваха в туманите на мястото на убитите и ранените. Трудно бе да създаде нов туман за Угедай, но наследникът му трябваше да се научи да командва, а останалите военачалници бяха заминали за цяла година. Не спомена плановете си да образува девети туман за Толуй. Жената на най-малкия му син повдигна въпроса само преди няколко месеца. Чингис хвърли поглед към мястото, където тя си играеше с Кублай и Монгке и ги мяташе един след друг във водата, а те пищяха радостно.
— Намери добър заместник-командир за Угедай, Хаджиун. Някой, който може да му попречи да направи някоя глупост, докато се учи.
— Но все пак, осем тумана срещу почти толкова многоброен противник? — отвърна Хаджиун. — Можем да изгубим много добри бойци.
Поколеба се и Чингис се обърна към него.
— Досега числата не са те притеснявали, братко. Изплюй камъчето.
Хаджиун пое дълбоко дъх.
— Доведе ни тук да отмъстим за убитите от шаха. Направи го и върна хилядократно за смъртта им. Защо да оставаме тук и да рискуваме да бъдем разбити? Ти не искаш тези земи и градове. От колко време не си виждал родните планини? — Замълча и посочи върховете около езерото. — Това не е същото.
Дълго време Чингис не каза нищо. Когато най-сетне заговори, претегляше внимателно всяка своя дума:
— Обединих племената, за да отхвърля дзинския ботуш от шиите ни. После го отхвърлих и унизихме техния император в столицата му. Това беше моят път. Пътят, който изградих, избрах и за който се бих. Исках да зашеметя дзинците още повече, Хаджиун, чак до морето и навсякъде другаде. Изобщо нямаше да дойда тук, ако не ме бяха провокирали. Те сами стовариха това върху собствените си глави.
— Не е нужно да се бием с целия свят — тихо рече Хаджиун.