— Остаряваш, Хаджиун, знаеш ли го? Мислиш за бъдещето, за жените и децата си. Не пръскай слюнки, братко. Знаеш, че съм прав. Забравил си защо го правим. С мен беше същото в Самарканд. Казах на Арслан, че тукашните хора живеят по-дълго от нас и имат по-безопасен, макар и по-изнежен живот. И са щастливи, също като камилите и овцете в родните степи. Можем да изберем същото за известно време, макар че накрая вълците ще дойдат за нас. Ние сме пастири, Хаджиун. Знаем как наистина действа светът и че всичко друго е само илюзия.
Погледна към внуците си. Сорхатани решеше косите им, а те се гърчеха и се мъчеха да се отскубнат. Нейната коса беше дълга и черна и Чингис си поигра с идеята дали да не си вземе още някоя млада жена като нея да топли леглото му. Сигурен беше, че това би го ободрило.
— Братко — рече той, — ние можем да живеем в мир и нашите синове и внуци също да живеят в мир, но какъв е смисълът? Ако доживяваме до осемдесет на зелени ниви, без изобщо да докосваме лък или меч, ще сме пропилели добрите си години. Знаеш, че това е така. Нима нашите внуци ще ни благодарят за мирния живот? Само ако ги е страх да хванат оръжието. Не желая спокоен живот на враговете си, Хаджиун, нито пък на собственото си семейство. Дори градовете процъфтяват само когато имат яки мъже по стените, готови да се изправят и да умрат, за да могат другите да спят спокойно. А ние всички се бием, от първия си вик до последен дъх. Това е единственият начин да се гордеем със себе си.
— Аз се гордея! — рязко отвърна Хаджиун. — Но това не означава…
Чингис вдигна ръка.
— Няма „но“, братко. Онзи Джелауддин ще потегли на север с хората си и бихме могли да побегнем пред него. Можем да го оставим да си върне всеки превзет от нас град и да се нарече шах на мястото на баща си. Може и да се замисли, преди да ме провокира отново, когато му пратя пратеници. Но дойдох тук, защото когато някой ме заплашва, а аз извръщам поглед, той отнема нещо важно от мен. Ако се бия и умра, ще е взел единствено живота ми. А храбростта и достойнството ми ще останат. Нима трябва да правя нещо по-малко за народа, който създадох? Нима трябва да му дам по-малко чест, отколкото съм си извоювал аз?
— Разбирам — промърмори Хаджиун.
— И гледай наистина да е тъй, братко, защото ще препуснеш с мен срещу това войнство. Ще победим или ще умрем, едното или другото. Но аз няма да извърна поглед, когато дойдат. Няма да свеждам глава и да им позволя да ме тъпчат. — Помълча и се изсмя рязко. — Знаеш ли, канех се да добавя, че никой не може да каже, че съм избягал от битка, но Арслан ми припомни нещо в Самарканд. Не е важно какво мислят другите за това как съм живял живота си. Не е важно дали ще останем в историите на Темуге като тирани или страхливци. Важно е само онова, което правим сега. Ние сме единствените си съдии, Хаджиун. Не го забравяй. Онези след нас ще имат други изпитания и битки, за които да се тревожат.
Видя, че Хаджиун слуша и поне се опитва да го разбере. Потупа го по рамото.
— Изминахме много дълъг път, Хаджиун. Още си спомням първите дни, когато бяхме сами и умирахме от глад. Помня как убихме Бехтер и понякога ми се иска да беше тук и да види какво сме постигнали. Може би двамата с теб сме създали нещо, което ще просъществува хиляда поколения или пък ще изчезне с нас. Не зная. Дори не ме е грижа, братко. Станах силен, за да победя могъщи врагове. И приветствам тази орда от юг, за да стана още по-силен.
— Странен човек си — рече Хаджиун. — Няма друг като теб, знаеш ли?
Очакваше Чингис да се усмихне, но той поклати глава.
— Внимавай да не ме превъзнасяш твърде много, братко. Нямам някаква специална сила, освен тази да подбирам добри мъже, които да ме следват. Голямата лъжа на градовете е, че сме твърде слаби, за да се изправим срещу онези, които ни потискат. Аз просто успях да видя през тази лъжа. Аз винаги се бия, Хаджиун. Кралете и шаховете зависят от това народът им да си остане като стадо овце, прекалено уплашено, за да се надигне. А аз просто осъзнах, че мога да бъда вълк за тях.
Хаджиун кимна. Тревогите му се изпариха под жълтия поглед на брат му. Поведе коня си до Чингис и двамата се върнаха при герите да се нахранят и да почиват. Когато наближиха, Хаджиун си спомни за пристигането на съгледвачите.
— А Джучи? Взе ли решение?
Устните на Чингис се стегнаха, когато чу името.
— Той ми отне седем хиляди души, Хаджиун. Не мога да му простя това. Ако беше заминал сам, може би щях да го оставя да намери пътя си. Но той открадна една десета от войската ми и аз си я искам обратно.