Долу също се виждаха признаците на контролиращ ум, който най-сетне си беше взел поука от своя враг. Арабският лагер се намираше на три мили от другата страна на реката и градчето, на открита равнина, зад която се издигаха зъбери като остриета. Разположението не позволяваше устройването на засада или обкръжаване. Не разчитаха на стени, макар Хаджиун да виждаше каменни блокове и дървени прегради пред вражеския лагер, разположени така, че да осуетят всякаква пряка атака. Правоъгълници от шатри трептяха на сутрешния ветрец, а флаговете от върховете събираха хората в гъсти редици. Показваха самоувереността си на това място и предизвикваха монголите да се нахвърлят срещу тях.
— Трябва да пресечем реката — каза Джелме, който стоеше до него. — Сега знаем къде са и можем да потърсим брод.
Хаджиун командваше и трите тумана. Кимна, като продължаваше да наблюдава долината, а Джелме прати съгледвачи да намерят най-доброто място за пресичане на преградата. Прехапа устна. Джелауддин несъмнено бе отбелязал всички бродове на сто мили наоколо. Нямаше шанс за изненадваща атака, щом синът на шаха знаеше точно откъде ще дойдат. Въпреки това трябваше да пресекат. Джелауддин беше избрал мястото за сражение. Познаваше терена, имаше числено превъзходство и всяко друго преимущество, което имаше значение. Отново му се прииска поне този път Чингис да му беше дал повече хора.
Присви очи към наблюдателя, намиращ се на стотици стъпки над него. Човекът клечеше в бялата си роба. Беше се покатерил по отвесна скала, която горе се стесняваше едва ли не като върха на игла. Потисна желанието си да прати воини да го съсекат. Сигурно му бяха били нужни дни, за да стигне до опасната си позиция, от която се виждаше цялата долина. Ако имаше достатъчно вода и храна, можеше да се защитава срещу катерещите се колкото си иска време.
Брат му Хазар приближи с коня си. Хаджиун забеляза, че той също гледа кръвнишки човека на скалата.
— Не можем да стоим тук цял ден, братко — рече Хазар и спря коня. — Мога да сляза и най-малкото да унищожа градчето. Арабите може и да посърнат, щом видят дима.
Хаджиун отново погледна долината. Командирите на победените мингхани бяха описали най-подробно терена в жалките си опити да се докарат след срамната загуба. В градчето не се забелязваше никакво движение и Хаджиун реши, че жителите отново са се оттеглили в извисяващата се над равнината крепост. Ако виждаше и най-малък смисъл, щеше да прати Хазар надолу като стрела. Но вместо това поклати глава.
— Какво е едно градче повече за нас или за тях? След като разбием войската, можем лесно да превземем крепостта.
В отговор Хазар сви рамене и Хаджиун продължи, изказвайки на глас мислите си, за да ги подреди по-добре:
— Самоуверен е с тези планини зад него.
— Значи е глупак — с леко сърце рече Хазар.
— Не е глупак, братко. Този човек видя как изкормихме армията на баща му. Познава тактиката ни и силните ни страни, а може би и слабите. Виж само как е разположил каменните блокове, за да попречи на копиеносците и стрелците. Самоуверен е и това ме тревожи.
— Прекалено много мислиш, Хаджиун. Когато Джелме намери път през реката, ще го заковем за онези скали. Ще стане пример за всички.
Хаджиун кимна предпазливо. Чингис не беше поискал бърза победа, а само да пуснат кръвта на врага. Но първото правило на войната бе да не позволяваш на врага да избира бойното поле и да определя правилата. Разкърши пръсти и врат. Искаше му се Субодай да беше тук.
Съгледвачите на Джелме се върнаха бързо с вестта, че само на пет мили надолу има плитък брод. Хаджиун заповяда на туманите да тръгнат и неволно хвърли поглед нагоре към ярките флагчета, сигнализиращи от връх на връх за раздвижването.
— Идат — промърмори Джелауддин, разчитайки съобщенията.
— Нямат друг избор — отвърна Наваз.
Джелауддин хвърли бърз поглед към раджата, като скри усмивката си. Заместникът му приличаше на същински паун. Под бронята си беше облечен в пурпурна и позлатена коприна, а на главата му се мъдреше светлосин тюрбан. Сякаш беше наконтен от някоя проститутка или артист, но Джелауддин не се съмняваше в решимостта му.