— Тази сутрин не съм слагал нищо в уста, Наваз — внезапно рече Джелауддин. — Искаш ли да хапнеш с мен?
Всъщност нямаше никакъв апетит, но знаеше, че хората му ще се ухилят, като видят как водачът им се храни, без да го е грижа, докато страховитият враг приближава. Наваз го поведе към своята шатра, която бе по-голяма от останалите. Беше пищна като облеклото му и Джелауддин отново се усмихна при мисълта за суетността на принца. Когато стигнаха входа, Джелауддин погледна към равнината, където бе избрал да отмъсти за шаха на Хорезъм. Потърси какво още може да доизпипа, но всичко беше готово. Оставаше им само да чакат.
— Кажи на слугите да изнесат храната навън, Наваз — промърмори той. — Нека хората ме видят да седя като един от тях и гледай храната да е проста, също като тяхната.
Раджата на Пешавар сведе глава и забързано влезе в шатрата, за да изпълни заръката.
Туманите се измокриха при прекосяването на калната река при брода, но слънцето ги изсуши, докато изминат петте мили обратно до долината. Отдавна бе минало пладне, когато отново видяха врага в далечината. Хаджиун яздеше бавно начело на войската, за да запази силите на коня си. Джелме и Хазар бяха до него.
— Ще бъде тежка битка, братко — каза Хаджиун. — Следвай заповедите ми и забрави всякакви мисли за лесна победа.
Хазар сви рамене, когато долината се отвори пред тях. Бяха намерили и друг вход в централната равнина, но на един връх там също имаше човек и флагът му можеше да се види от мили разстояние. Реката се падаше от лявата им страна, докато се движеха към лагера на Джелауддин. Тримата военачалници виждаха, че армията му е от пехотинци, построени в дъга през долината. Шейсетте хиляди души представляваха внушителна гледка и монголите яздеха с мрачна концентрация, като гледаха към командирите си за заповеди.
Хаджиун усети, че мехурът му е пълен. При дълъг преход щеше просто да остави жълтата течност да се стече по хълбока на коня, но врагът беше съвсем наблизо и той се намръщи и го задържа — не искаше хората му да си помислят, че го изпразва от страх.
Когато до вражеските редици остана една миля разстояние, Хазар и Джелме се върнаха на позициите си пред своите тумани. Бяха се съвещавали с Хаджиун по пътя от брода и двамата знаеха какво трябва да правят. Поне Хаджиун знаеше, че подчинените му командири са сигурни хора. Вдигна ръка и тридесетте хиляди воини преминаха в тръс. Първата редица на Джелауддин вдигна саби и щитове. Тежките остриета почиваха на раменете на войниците и отразяваха лъчите на слънцето.
Хаджиун се взираше към каменните блокове, пръснати по открития терен. Не знаеше дали Джелауддин не е изкопал ями пред хората си и се мъчеше да познае къде би могъл да ги разположи. Дали е оставил центъра отворен и ги е концентрирал само по фланговете? Влудяваше го мисълта, че Джелауддин познава тактиката им. Със сигурност щеше да очаква разгръщането на крилата, а това означаваше, че Хаджиун трябва да насочи туманите в центъра. Това щеше да остави собствените им флангове уязвими и подмишниците му станаха студени от стичащата се пот. Военачалниците знаеха плана му, но бяха готови на всичко и той можеше да променя заповедите до последния момент преди да ударят врага.
Джелауддин беше виждал как се сражава Чингис, каза си Хаджиун. А това означаваше, че пред единия или двата фланга ще има капани. Беше съвсем сигурен в това, когато до врага оставаше половин миля. Принцът си въобразяваше, че е в безопасност на позиция, където не може да се маневрира. Хаджиун реши да му покаже грешката.
— Надясно! — изрева той, вдигна ръка и я завъртя в кръг. Съгледвачите до него вдигнаха червени знамена от дясната си страна и туманите реагираха. Щяха да атакуват само десния фланг с цялата си сила. Нека останалата войска на Джелауддин да стои безсилно зад своите скали и шипове.
Бяха нужни години практика, за да се научат да се придвижват в такова множество, без да развалят редиците. Монголите се справяха, сякаш това бе нищо за тях и туманите се прегрупираха в нов строй далеч срещу фланга на врага. Ускориха ход, следвайки темпото на Хаджиун, и опънаха лъкове. Вдигнаха толкова голяма пушилка, че тя хвърли сянка през долината. Слънцето беше зад тях и те яздеха към летящия насреща им сумрак.