— Загубите ще бъдат по-малки, ако и останалите тумани са тук. Това е положението.
Хаджиун знаеше, че това е добър съвет, макар че всяка фибра в тялото му искаше да поднови сражението. Не помнеше друг път да е бил поставян в подобно положение и това го вбесяваше. Известно време руга на три езика.
— Мътните ги взели! Добре, ще пратя конници при Чингис.
Хазар знаеше, че решението е жегнало гордостта на брат му и като никога реши да не го подиграва, а само го тупна по рамото.
— Важното в една война е да победиш, Хаджиун. Няма значение как го постигаш или колко време ти е нужно. Когато Чингис пристигне, гърлата им ще са пресъхнали като пилета на слънце. След това ще започне веселбата.
Утрото настъпи и когато сивата му светлина изпълни долината Панджшир, монголите се надигнаха от лагера си от другата страна на реката, където не можеха да бъдат атакувани през нощта. Отначало Хаджиун не разбра защо крещят съгледвачите. Нощта беше леденостудена и той бе спал с ръце под дела, наметнат върху бронята. Запретна ръкави да освободи дясната си ръка и инстинктивно посегна към меча, когато съгледвачите изтичаха към него.
— Нападат ли? — остро попита той, все още вдървен от съня и студа. Съгледвачът изглеждаше ужасен, че трябва да съобщи вестта.
— Не, военачалнико. Врагът е изчезнал през нощта. Равнината е празна.
Хаджиун посърна. Панджшир представляваше плетеница от цепнатини и проходи във всички посоки. Несъмнено хората на Джелауддин ги познаваха много добре.
Помисли си за съгледвачите, които беше пратил при Чингис предишната вечер. Не се беше справил добре тук и сега трябваше да изпрати още хора, за да държи хана в течение. Още по-лошото бе, че Джелауддин си бе тръгнал с още една победа. Теренът беше труден за проследяване на придвижващ се враг. Перспективата да ги издирва из този лабиринт от скали и долини го вбесяваше. Нямаше значение, че по-голямата част от войската бе непокътната. Врагът ги беше видял да отстъпват.
Преглътна на сухо, когато осъзна, че е позволил от долината да излезе искра, която можеше да подпали целия свят. Щеше да се разчуе, че монголите могат да бъдат победени, и Чингис трябваше да научи това, колкото и да не му се искаше.
— Следотърсачите да тръгват — рязко заповяда той. — Ще трябва да ги настигнем.
35.
Снегът се вдигаше на вихрушки около него, но Субодай посрещаше с благодарност студа. Беше роден на подобно място и времето подхождаше на вцепенението, което изпитваше, откакто прие заповедта на хана. Лицето му беше безизразно. Над горната му устна се образуваше лед от дъха му, колкото и често да го бършеше.
Следваха го десет хиляди души и той не се и опита да скрие присъствието си. Джучи не беше глупак и Субодай подозираше, че младият мъж има съвсем точна представа къде се намира туманът му. Помисли си, че е много вероятно да намери само изоставен лагер. Тогава щеше да се принуди да преследва сина на хана през деня из замръзналите земи. Погрижи се знамената да бъдат вдигнати високо и ярките жълти ивици коприна се виждаха от много мили разстояние. Така Джучи щеше не само да знае, че е дошъл да го търси туман, но и че неговият командир е Субодай.
Наведе глава и загърна облечения над бронята дел. Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. Май вече нямаше силата, която помнеше като момче, и се запита дали резкият преход от горещина към студ не го е лишил донякъде от издръжливостта му. Тялото се нуждаеше от време, за да свикне с подобни крайности дори ако принадлежеше на роден в сурови зимни условия човек.
Беше се борил със заповедта през цялото пътуване на север, докато изкачваше планини, прекосяваше пусти долини и минаваше покрай спящи градчета през нощта. Не беше тръгнал да завладява и хората му подминаваха богатите селища. Вземаха овце и кози, когато им попаднеха, но единствено защото се нуждаеха от прясно месо. Десет хиляди души трябваше да се изхранват, независимо накъде бяха тръгнали. Понитата им бяха свикнали на сняг и като че ли се приспособяваха по-бързо от ездачите си. Разравяха с копита снега за тревата под него всеки път, когато спираха да почиват.
Съгледвачът, който беше намерил Джучи, яздеше непосредствено пред Субодай. През всичките трийсет и осем дни път не бе казал почти нищо. Сега Субодай виждаше, че е станал по-бдителен и непрекъснато се оглежда. Бяха минали повече от хиляда мили, откакто напуснаха Чингис, като внимаваха как използват резервните коне. Най-сетне бяха наближили целта си и никой не знаеше какво ги чака. Първият знак за Джучи можеше да бъде опразнено село или песен на стрели от бялата пустош. Въпреки това продължаваха напред и военачалникът се бореше със себе си, като всеки ден кроеше и отхвърляше десетки различни планове. Понякога се измъчваше с картината как среща младия мъж, когото бе калявал и обучавал три години, по-голямата част от които бяха прекарали почти толкова далеч на север. Споменът беше силен и той откри, че гори от желание отново да види Джучи, точно както баща би желал да види сина си. Цели разговори минаваха през главата му един след друг, но не му носеха покой.