Когато съгледвачите доведоха един непознат при тумана, изпита почти облекчение, че краят на пътуването наближава, макар че в същото време стомахът му се сви. Не беше готов за онова, което предстоеше, макар да го бе очаквал от толкова време.
Не разпозна мъжа, макар той да носеше монголска броня и дел върху нея досущ като Субодай. Освен това излъчваше авторитет, докато яздеше между съгледвачите, и не сведе глава, щом стигна до Субодай. Сигурно е мингхан командир, помисли си военачалникът, докато гледаше с немигащи очи как отнемат оръжието на непознатия и му позволяват да приближи. Туманът спря и заслепяващата вихрушка сякаш се засили. Вятърът виеше и носеше сняг около копитата на конете.
— Военачалнико Субодай — поздрави мъжът. — Видяхме знамената ти.
Субодай не отговори. Мъжът не можеше да има власт да действа самостоятелно и затова той просто изчака да види как Джучи ще изиграе своя ход.
— Трябва да ти кажа, че не си добре дошъл, военачалнико — продължи командирът. Воините около Субодай надигнаха глави, щом чуха предизвикателните думи, но човекът не трепна. — Нямаме абсолютно нищо против вас и най-вече против теб, но въпреки това те молим най-учтиво да обърнеш и да напуснеш тези земи.
Субодай сви устни и усети как полепналият по тях лед се напуква.
— Господарят ти е казал повече от това, мингхан командир — рече той. Мъжът примигна и Субодай разбра, че е познал поста му. — Какво ти каза да сториш, ако не си тръгна?
Командирът прочисти гърлото си, внезапно осъзнал, че говори с най-почитания мъж сред народа след Чингис. Усмихна се бегло, въпреки че беше напрегнат.
— Каза, че няма да го направиш и че ще ми зададеш този въпрос, почти дума по дума.
— Е? — поинтересува се Субодай. Студът се просмукваше в него. Беше уморен от язденето. Умът му бе притъпен и той искаше да се скрие от вятъра.
— Каза ми да ти кажа, че няма да те чака да дойдеш. Тръгнеш ли срещу нас, няма да намериш нищо. Дори ти не можеш да ни проследиш в снега, а ние познаваме тези земи. Ще започнеш да ни преследваш и ще се отдалечиш още повече от хана, но само ще си загубиш времето. — Мъжът преглътна, изнервен от свирепите погледи на воините. Трябваше да събере целия си кураж, за да продължи. — Каза, че си го обучил добре и че няма да оцелееш в преследването, ако го започнеш.
Субодай вдигна ръка да спре онези, които бяха готови да се хвърлят напред и да убият пратеника. Мнозина бяха изтеглили мечове с вдървените си ръце и ръмжаха гневно. Моментът беше настъпил и макар това да го нараняваше повече и от студа, Субодай знаеше как да стигне до Джучи.
— Не съм дошъл да ловувам, мингхан командир. Отведи ме до място, където хората ми могат да се установят на лагер, да се нахранят и да починат. После ще дойда сам с теб. Ти ще ме заведеш при него.
Отначало командирът не отговори. Онези около Субодай започнаха да викат и да настояват за правото да го защитят от враговете. Той поклати глава и хората му млъкнаха.
— Ще ме приеме, мингхан командир — продължи Субодай. — Нима не е казал това? Че ще ме приеме, ако дойда сам? Аз съм го обучавал. Би трябвало да го е помислил отдавна.
Командирът сведе глава. Ръцете му стискаха поводите и трепереха, но не от студа.
— Ще те заведа, военачалнико — отвърна той.
На следващата сутрин Субодай и мингхан командирът бавно влязоха в лагера на Джучи. С развития си през годините инстинкт военачалникът не пропусна да забележи защитата. Бяха избрали място сред гъсти гори и залесени хълмове. Дори пътят към лагера се виеше по снега между стари дървета. Уважението на Субодай към съгледвача, който ги беше открил, рязко се засили. Помисли си, че трябва да похвали човека, стига да доживее да се върне в тумана си.
Имаше гери, чиито дебели плъстени стени пазеха от студа далеч по-добре от камъка и дървото. Дървена палисада предпазваше селището от вятъра. Когато мина през отвора в нея, Субодай забеляза овце и кози в дървените кошари, скупчени заедно на белезникави купчини. Бяха малко на брой и военачалникът не се изненада от дървените колиби, построени от одялани и заковани една за друга борови трупи. От тях се издигаше дим и селото създаваше впечатление за топлина и уют, които харесаха на Субодай. Беше израснал точно на такова място, където всеки дом бе отделен от останалите със замръзнали кални пътеки.