Чингис следваше веригата съгледвачи на Хаджиун, като ги подбираше със себе си. Туманите навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта от каньони и долини. Понякога склоновете ставаха толкова стръмни, че едва успяваха да се задържат в седлата. Тук следи не оставаха. Чингис и Джебе започнаха да оценяват трудността на задачата, пред която се беше изправил Хаджиун. Трудно им беше дори да определят посоката, особено нощем, но съгледвачите знаеха пътя и напредваха бързо. Когато настигнаха туманите на Хаджиун, Чингис взе Джебе и синовете си и препусна към челните редици. Откри брат си на сутринта на осмия ден на брега на едно езеро с горчива вода, заобиколено от извисяващи се върхове.
Погрижи се да прегърне Хаджиун и да покаже на хората, че не му е ядосан заради поражението.
— Близо ли си? — попита той без встъпителни думи.
Хаджиун усети натрупания гняв в брат си и трепна. Предпочете да не се обяснява — изобщо не се съмняваше, че Чингис ще обсъди грешките му, когато останат насаме.
— Три фалшиви следи водят на изток, братко, но основните сили вървят на юг, сигурен съм. — Хаджиун му показа парче конско лайно и го раздели на две с ръце. — Още е влажно, дори в тази жега. Намираме се на не повече от един ден път зад тях.
— Но въпреки това сме спрели — вдигна вежди Чингис.
— Водата ми свършва, братко. Езерото е солено и не ни върши работа. А след като ти дойде, можем да поделим меховете и да се движим по-бързо.
Чингис незабавно даде заповед, без да погледне как докарват първите мехове. Хиляди бяха натоварени на резервните коне и животните ги засмукаха, сякаш не са се отделяли от цицките на майка си. И най-малкото забавяне само засилваше раздразнението му. Трудно му бе да не скастри Хаджиун пред очите на толкова много хора. Когато Хазар и Джелме дойдоха да го поздравят, Чингис едва ги погледна.
— Субодай има заповед да се присъедини към нас, щом се върне — каза той на тримата военачалници. — Станалото — станало. Сега препуснете с мен и изкупете грешката си.
Някакво движение привлече вниманието му и Чингис присви очи към слънцето. На един далечен връх видя човек да развява знаме над главата си. Погледна невярващо Хаджиун.
— Това пък какво е?
— Врагът — мрачно отвърна Хаджиун. — През цялото време ни наблюдават.
— Прати шестима добри катерачи да го убият — каза Чингис, като се насили да запази спокойствие.
— Избират такива места, че и сам човек може да ги защитава. Движим се твърде бързо, за да губим време да се занимаваме с тях.
— Да не би слънцето да ти е размекнало главата, братко? — попита Чингис. Отново се наложи да положи усилия, за да се овладее. — Това са очите на Джелауддин. Пусни още хора напред да ги свалят със стрели веднага щом ги открият. Ако врагът е сляп, ще го намерим по-лесно.
Джелауддин се взираше в далечината. Сигналният флаг се издигна и спусна четири пъти.
— Ханът влезе в играта — рече той. Стомахът му се сви и внезапно цялата сила на армията му се стори несъществена. Това беше човекът, който бе унищожил полковете на баща му, беше побъркал от болка слоновете и си бе проправил с меч пътя през златните градове. Джелауддин знаеше, че той ще дойде, и това помрачаваше победите им. Гордостта на хана изискваше неговото присъствие тук и Джелауддин беше сигурен, че няма да закъснее да тръгне след него.
— Колко са? — попита стоящият до него Наваз. Не си бе направил труда да научи сигналите, но Джелауддин не го упрекна.
— Четири тумана, или още четиридесет хиляди воини, излезли на лов. Сега ще се движат по-бързо.
В продължение на дванадесет дни бяха водили монголите в слепи каньони и по фалшиви следи, изгубвайки съвсем малко хора, докато продължаваха през афганските възвишения. Внезапното оттегляне от Панджшир беше риск, но Джелауддин знаеше, че вестта ще се разпространи почти толкова бързо, колкото се придвижва войската. На хиляда мили оттук градовете чакаха да чуят, че хората на хана са победени. Джелауддин мислеше за тях, докато се взираше в залязващото слънце. Щяха да въстанат, когато научат. Местата, където монголските гарнизони държаха мира, щяха отново да се вдигнат на война. Всеки ден, в който оставаше жив, отслабваше хватката на хана около арабските земи. Джелауддин мислено се закле, че ще се освободи напълно от нея.