Пред него препускаха конници и разнасяха новината. Джелауддин знаеше, че ако успее да задържи хана само за един сезон, към армията му ще се присъединят всички мъже и момчета, способни да държат оръжие. Ще подпалят страната с желанието си да отвърнат на удара. Стига да оцелее. Усмихна се на Наваз, който стоеше до него като някакъв верен прислужник. Беше уморен и краката го боляха. Бе изминал много мили този ден, а ето че ханът беше дошъл. Време бе да препусне, бързо и далеч от планините.
Чингис не намираше слабости в начина, по който Хаджиун придвижваше туманите през лабиринта от проходи. Брат му имаше хора във всички посоки, свързани с военачалниците като нишките на деликатна паяжина, разтеглена върху хълмовете. След като овладяха основните положения, грешките бяха малко и откакто пристигна Чингис, бяха избегнали два слепи каньона и една лъжлива следа, която щеше да ги отклони на десет мили от пътя им. Ханът започваше да изпитва неохотно уважение към принца. Искаше му се да разпита Субодай за преследването до Каспийско море. Помисли си, че сигурно Джелауддин е бил умът, запазил семейството в безопасност, а не баща му, както бяха предположили.
Странно бе колко често името на Субодай се споменаваше в разговорите между военачалниците. Чингис отхвърляше интереса им с резки отговори или с мълчание. Не искаше да обсъжда задачата, с която го бе натоварил. Много факти не ставаха за историите на Темуге. Запита се дали няма да е по-добре да държи изкъсо записите на брат си за племената. Част от него продължаваше да си мисли, че е глупаво да улавяш думи по този начин, щом можеш да контролираш всичко. Макар да си спомняше тихото презрение на Арслан към славата, Чингис доста се наслаждаваше на идеята сам да оформи паметта за себе си. В Самарканд бе подхвърлил на Темуге да удвои броя на враговете в битките, и брат му беше останал с увиснала от почуда челюст.
Туманите се движеха по-бързо през хълмовете, след като най-лошата част от лабиринта остана зад тях. Чингис ги подтикваше напред и хората му намериха нови граници на издръжливостта си под острия му поглед. Никой не искаше пръв да спомене за спиране. Оцеляваха само с няколко часа сън или дремеха в седлото, докато будните водеха конете им.
След каменистите склонове и долини следваха истинска следа, каквато оставяше всяка голяма сила от хора и коне. Конските изпражнения се срещаха наред с човешките, мухите бръмчаха над тях и пируваха с влагата им. Екскрементите ставаха все по-свежи с всеки следващ ден и туманите знаеха, че приближават врага. В присъствието на хана всички жадуваха да отмъстят за пораженията в Панджшир. Нямаше да се провалят отново, щом ги гледаше самият Чингис. Ханът смяташе, че Хаджиун би могъл да ги преведе и сам през хълмовете, но той бе водачът на народа и не можеше да повери тази задача на друг.
Всеки ден пристигаха новини от веригата съгледвачи, която се бе проснала на хиляда мили. Старите времена, когато войската се движеше сама и откъсната от всичко, бяха отминали с покоряването на Хорезъм. Рядко се случваше ден, в който двама или повече прашни пратеници да не пристигнат от Самарканд, Мерв или от някое друго място далеч на запад. Монголите бяха оставили дълбоки отпечатъци в прахта на арабските земи.
Чингис едновременно се радваше и тревожеше от този поток информация. Беше израснал във време, когато вражески отряд можеше да се движи невидим, без никой да му държи сметка. А сега научаваше за проблеми, за които нищо не можеше да направи, и понякога му се искаше да бе взел Темуге, за да има кой да се занимава с подробностите в докладите. Чу, че афганският град Херат е прогонил монголския гарнизон, но е оставил хората му живи. Друга твърдина — Балх — беше затворила порти и бе отказала да плати годишния данък. Пукнатините се разширяваха, а той нямаше възможност да реагира. Задачата му бе да открие и унищожи противника, вдигнал така рязко самочувствието на победените някога градове. По-късно щеше да им припомни задълженията им към него.
Седемте тумана се движеха с по-бързо темпо, което изстискваше коне и хора. Джебе организира смяна на понитата през ден и воините чувстваха нов прилив на енергия, когато имаха под себе си свеж кон. Момчетата яздеха с припасите зад войската и Чингис не им обърна внимание, докато Джебе не дойде при него с двама хлапаци в седлото. Бяха толкова черни от прахта, че отначало Чингис не ги разпозна. Войската винаги се съпровождаше от момчета, макар тези двете да бяха съвсем малки. Изпълняваха задачи за воините и на най-едрите даваха да бият барабани, докато се построяваха за битка.