— Нима ще те остави да умреш тук? — остро попита Джелауддин. — Само на две крачки от собствените си земи? — Усети надигащата се истерия и едва се сдържа да не удари глупавия млад принц, който бе обещал толкова много.
— Може би идват — рече Наваз.
Джелауддин едва не изръмжа към него, но кимна. Веднага прати конници да препуснат покрай бреговете, за да потърсят търговски съдове, които да ги прехвърлят на безопасно място. Не смееше да гледа към прашния облак — знаеше, че монголите са там, че идват като вълци с железни зъби, за да ги разкъсат.
Чингис яздеше в лек галоп и се взираше напред. Зрението му бе отслабнало още повече и той не се доверяваше на очите си, когато трябваше да гледа надалеч. Затова караше Угедай да описва непрекъснато армията на противника. Гласът на сина му бе напрегнат от вълнение.
— Събрали са се покрай брега на реката. Виждам обърнати срещу нас коне, може би десет хиляди или повече на дясното крило, или тяхно ляво. — Замълча с присвити очи. — Виждам… построяват се в редици в центъра. Обръщат се срещу нас. Още не виждам оттатък реката.
Чингис кимна. Ако Джелауддин имаше няколко дни на разположение, щеше да прехвърли хората си в безопасност. Но ето че наложеното от хана тежко темпо се оправда. Беше хванал принца от тази страна на реката. Идеално. Ханът се обърна в седлото към най-близкия съгледвач.
— Предай следното на военачалник Хаджиун. Аз поемам центъра с Джебе и Угедай. Хаджиун получава дясното крило с Хазар и има грижа за конницата. Кажи му, че може да им върне за поражението в Панджшир и че няма да приема по-малко. Действай.
Друг съгледвач зае мястото му веднага щом този препусна. Чингис продължи:
— Военачалниците Джелме и Толуй да се разгърнат широко отляво. Искам да задържим врага натясно при реката. Задачата им е да блокират пътя за отстъпление на север. — Туманът на Толуй се състоеше от прекалено млади воини, за да го изпрати срещу ветерани. Задържането на армията на едно място щеше да бъде достатъчно почетна задача за младите воини, които почти не бяха вкусвали кръв. Задачата нямаше да се понрави особено на Джелме, но Чингис знаеше, че той ще се подчини. Туманите щяха да връхлетят армията на Джелауддин на три места и да я приковат към Инд.
Чингис забави ход, докато туманите се подреждаха и следваха темпото му. Угедай започна да описва нови подробности в далечината, но Чингис не чу нищо, което да попречи на радостното очакване, изпълнило гърдите му. Спомни си за внуците си при резервните коне и прати друг съгледвач да се погрижи да стоят възможно по-далеч от битката.
Продължи бавно напред, докато не различи вражеските редици ясно като Угедай и махна с ръка на сина си да замълчи. Джелауддин бе избрал мястото на предишната битка. Но нямаше възможност да избира сега.
Ханът изтегли меча си и го вдигна високо. Хората му очакваха сигнал за атака. Знаеше, че армията при реката няма да се предаде. Принцът беше рискувал всичко със завръщането си от Каспийско море и нямаше къде другаде да бяга. Чингис видя туманите на Джелме и Толуй да излизат пред основните сили, готови да отрежат и задържат лявото крило. Отдясно Хаджиун и Хазар направиха същата маневра и монголите препускаха във формата на празна чаша, като Чингис беше в най-дълбоката й част. Срещу тях имаше шейсет хиляди фанатици и Чингис видя как вдигат сабите си като един в очакване. Реката беше зад тях и щяха да се сражават за всяка педя земя.
Той се наведе напред в седлото и зъбите му се оголиха под сухите устни. Спусна ръка и туманите полетяха в пълен галоп напред.
Джелауддин се взираше в редиците монголски ездачи, които влачеха след себе си прахта на планината. Ръцете му се тресяха от ярост и отчаяние, щом отново се обърна към пустата река. Отсрещният бряг и безопасността бяха тъй близо, че изпитваше болка само при мисълта за тях. Можеше да преплува реката въпреки силното й течение, но повечето от хората му не можеха да плуват. В моменти на отчаяние му идеше да захвърли бронята и да ги поведе в реката, по-далеч от приближаващата неминуема смърт. Знаеше, че ще го последват и ще се уповават на Аллах да се погрижи за тях. Но това бе невъзможно. За израсналите сред афганските хълмове, в пустини и градове, дълбоката вода беше рядка гледка. Хиляди щяха да се удавят, щом стигнат бързото течение.
Видя много лица да се обръщат към него в очакване на някакви окуражителни думи, докато омразният враг образуваше рогове по двете крила. Братята му бяха сред тях, с грейнали от вярата лица. Джелауддин се помъчи да пребори отчаянието.