Конят му направи три бързи стъпки назад, давайки му пространство пред достигащата го вълна араби. Понито реагираше на всяка команда на коленете му и изтанцува настрани, така че първият удар не улучи. Чингис отсече главата на нападателя, но следващият блъсна предния крак на кобилата. Тя отстъпи и сабята се завъртя, но тежестта й бе достатъчно голяма, за да счупи костта. Понито изцвили и Чингис падна лошо, рухна на земята с протегната дясна ръка. Усети противно хрущене и се помъчи да стане, без да осъзнава, че ръката му е излязла от ставата си. Крещящите врагове сякаш бяха навсякъде и той загуби ориентация.
Клинът се огъна, докато хората му се бореха да го защитят. Нови и нови пристигаха отзад. Един воин скочи от коня си и се помъчи да качи хана на него. Умря от удар в гърба точно когато Чингис отново се озова в седлото. Мечът му бе изчезнал някъде и дясната му ръка висеше отпусната. Всяко движение беше агония. Хората му с рев изпълниха пространството зад него и атакуваха с цялата си сила, но движенията им бяха забавени от умората и мнозина бяха съсечени.
Чингис се оттегли през редиците, вбесен от слабостта на ръката си. За миг му се прииска Кокчу да беше тук и да я оправи, но имаше и други, които познаваха нараняванията на бойното поле. Видя един от мингхан командирите си и го извика по име насред сражението.
Командирът едва не загуби главата си, когато се обърна към хана, но отвърна с бърз удар в краката на нападателя, след което смушка коня си и си проби път напред.
— Господарю? — задъхано рече той.
— Намести ми ръката.
Болката вече бе нетърпима. Ханът спря коня си, а воините се стичаха покрай двамата, хвърляйки любопитни погледи към хана. Чингис прибра кинжала си в ботуша и хвана здраво дръжката на седлото с лявата си ръка, докато вдигаше крак да се спусне на земята. Командирът спря да пъхти и изражението му стана решително.
— Легни по гръб на земята, господарю — каза той, прибирайки меча си в ножницата.
Чингис се подчини с изсумтяване и надяна студената физиономия, когато командирът хвана наранената ръка и пръстите му докоснаха ставата.
— Бързо! — озъби се Чингис.
Командирът опря ботуш в подмишницата на хана и дръпна, като в същото време изви ръката настрани. Чу се ново глухо хрущене и за миг всичко пред очите му стана бяло, след което болката изчезна. Изправи се с помощта на командира и провери ръката си.
— Още можеш да сечеш надолу, но внимавай да не я вдигаш много високо, разбираш ли?
Чингис не му обърна внимание. Усещаше ръката си по-слаба от преди, но стисна юмрук и се усмихна. Можеше да държи меч.
Отдясно Хаджиун и Хазар бяха унищожили конницата на Джелауддин и оставиха няколко дузини оцелели да бягат, докато воините насочваха мечове и стрели към центъра. Хората на Джелауддин се озоваха в клещи, но продължаваха да се бият, твърдо решени да отнесат със себе си колкото се може повече врагове. Ритъмът на битката се беше забавил, след като и двете страни се умориха, и Чингис видя, че ще изгуби още много хора до края на деня. Разкърши ръка и погледна напред към все още сражаващите се Угедай и Джебе. Техните клинове бяха непокътнати и противникът отстъпваше. Ако бяха в открита равнина, щеше да натисне още, знаейки, че врагът скоро ще се пречупи. Но тук имаше река, затова той поклати глава и посегна за рога, който висеше на врата му.
Изсвири дълъг понижаващ се тон, след което го повтори. Повториха го други рогове. Хората му чуха сигнала, отдръпнаха се назад и убиха арабите, които се опитаха да се втурнат към тях. Останалите на конете си се отделиха първи, но спешените трябваше да се отбраняват на всяка крачка от нахвърлилите се върху тях неприятели. Беше свирепа касапница, но когато светлината започна да отслабва, между туманите и армията на брега вече имаше празно пространство.
Чингис се огледа за съгледвачите си, но наоколо нямаше нито един. Прати воини да ги повикат и докато чакаше, сякаш измина цяла вечност. Заповяда да вдигнат знамето за сбор на военачалниците. Нареди да се установят на лагер на половин миля от реката и хората му го последваха. Бяха изгубили студените си физиономии в битката и лицата им бяха зачервени и изпълнени с живот. Някои се смееха диво. Други яздеха мрачно, видели собствената си смърт да минава на косъм от тях.
Оставиха неравна ивица мъртъвци, но тези на Джелауддин бяха повече. Армията на принца беше разкъсана. Въпреки това надаваше подигравателни викове, но те идваха от гърлата на задъхани и уморени мъже. Видяха как монголите се спешават само на осемстотин крачки от тях. Без да обръщат внимание на армията при брега на реката, туманите взеха храна и вода от товарните животни и се устроиха на лагер.