Хаджиун и Хазар бяха чували тези думи стотици пъти и само се спогледаха. Един заек изскочи от скривалището си далеч напред и тримата препуснаха след него. През тропота на копитата Чингис чу рязък вик над главата си и погледна нагоре. Винаги се намираше по някой да се взира надолу към лагера му, но този път мъжът явно се беше навел прекалено далеч навън. Нещастникът едва бе успял да се задържи и сега висеше, вкопчил пръсти във външния ръб. Чингис свирна на братята си и посочи към викащия за помощ човек над главите им.
Хазар и Хаджиун се върнаха и загледаха с интерес.
— Да се обзаложим? — предложи Хазар. — Два коня, че ще падне?
— Без мен, братко — отвърна Чингис.
Появиха се други и се опитаха да изтеглят човека, но той извика отчаяно, когато пръстите му се изплъзнаха. Тримата братя гледаха като омагьосани как пада с писък. За момент изглеждаше, че един засводен прозорец ще го спаси. Ръцете му се вкопчиха в перваза, но не успяха да го задържат. Братята трепнаха, когато нещастникът отново се удари в стената и падна върху скалната основа на крепостта. Тялото се затъркаля и спря недалеч от тях. За свое изумление Чингис видя, че едната ръка се движи.
— Жив е! — възкликна той.
— За още няколко мига, не повече — отвърна Хаджиун. — Такова падане би убило всекиго.
Тримата препуснаха в тръс към лежащия мъж. Единият от глезените му бе несъмнено счупен и стъпалото беше извито под неестествен ъгъл. Тялото му бе цялото охлузено и изранено, но човекът примигна ужасен към военачалниците. Не вярваше, че е оцелял.
Хазар изтегли меча си да го довърши, но Чингис вдигна ръка.
— Щом духовете не го убиха след такова нещо, няма ние да го правим — рече той.
Погледна със страхопочитание към далечния връх на стената, след което се обърна към мъжа.
— Имаш невероятен късмет — каза Чингис на развален арабски.
Мъжът извика, когато се опита да се раздвижи, и също погледна към стените.
— Не ми… прилича на късмет — изпъшка той.
Чингис му се ухили.
— Заведи го при лечител, Хазар. Като превържат раните му, дай му добра кобила и каквото пожелае.
Горе по стените се появиха още хора и се наведоха, за да виждат по-добре, някои надвесени почти като човека, който сега лежеше в краката на Чингис.
— Когато градът падне, ще разбереш какъв късмет си извадил — рече ханът на родния си език. Мъжът го погледна неразбиращо, а Хазар се спеши, за да го настани на седлото.
Стените на Херат не издържаха и рухнаха на шестия месец от обсадата. Една от кулите падна с част от стената, като смаза камъните отдолу и отвори огромна дупка към града. Туманите се събраха бързо, но съпротива нямаше. Когато влязоха в Херат, улиците и постройките вече бяха задръстени с мъртви и умиращи. Останалите живи бяха изведени в равнината и принудени да коленичат, за да бъдат вързани. Само тази задача отне много дни, тъй като крепостта бе претъпкана с мъже, жени и деца. Темуге нареди на слугите си да преброят пленниците и да записват резултата на восъчни плочи. Общият им брой бе сто шейсет и три хиляди, като почти половината от това число бяха полумъртви от жажда или глад. В страха и отчаянието си те плачеха и стенеха, сякаш ги караха на заколение, и плачът им се носеше над герите. Воините претърсиха всяка стая, зала и мазе в града, докато в него не останаха единствено мъртъвци. Миризмата след обсадата не можеше да се сравнява с нищо срещано досега и дори закоравелите бойци се давеха, докато вадеха разлагащите се трупове.
Привечер Темуге беше готов с резултатите и Чингис постанови, че избиването ще започне по зазоряване. Оттегли се в ханския гер да се нахрани и да спи, но съпругата му Чакахай го потърси в сгъстяващия се сумрак. Отначало не каза нищо и той с радост прие присъствието й. Въртеше се около печката, приготви чай и затопли питки безквасен хляб, овнешко и билки, които бе приготвила от сутринта. Чингис не забеляза напрежението й, но щом тя му подаде подноса с хляба, той взе ръката й в своята и усети, че трепери.
— Какво има?
Тя сведе глава. Знаеше, че ще е най-добре, ако говори направо, но сърцето й биеше така бързо, че едва успяваше да си поеме дъх. Коленичи пред него и той забрави глада си и я погледна заинтригувано.
— Съпруже, бих искала да те помоля нещо — рече тя.
Чингис отново пое ръката й.
— Слушам те.
Чакахай се насили да си поеме бавно дъх.