— Знаеш ли, че баща ти прати конник, за да ме извика обратно? — попита Субодай.
Джучи кимна.
— Всички знаят.
— Надявах се да стигна още по-далеч на север, но съм човек на баща ти. Той повелява и аз се подчинявам. Разбираш ли?
Джучи впери поглед в младия военачалник, забравил за момент за рицарите в долината.
— Разбира се — отвърна той с напълно безизразно лице.
Субодай му хвърли развеселен поглед.
— Надявам се да е така, Джучи. Баща ти е истински водач. Чудя се как ли ще реагира, като види колко си възмъжал.
За момент гневът изкриви лицето на Джучи, но той бързо успя да се овладее и пое дълбоко дъх. В много отношения Субодай му беше повече баща от неговия собствен, но Джучи не забравяше на кого е верен преди всичко. По заповед на Чингис Субодай би го убил. Докато гледаше младия военачалник, Джучи си помисли, че той сигурно би изпитал съжаление, но не достатъчно, че да удържи ръката му.
— Ще му трябват верни мъже, Субодай — рече Джучи. — Баща ми не би ни извикал обратно, за да строим или да почиваме. Явно е открил някоя нова страна за разкъсване. Същински вълк е — вечно гладен, дори стомахът му да е на път да се пръсне.
Субодай се намръщи, когато чу да описват хана по такъв начин. За три години той не бе доловил и капка привързаност, когато Джучи говореше за баща си, макар понякога да усещаше у него някакъв копнеж, който с изминаването на сезоните ставаше все по-слаб и по-слаб. Чингис бе изпратил момче, но щеше да посрещне мъж — Субодай се беше погрижил за това. При цялата си горчилка Джучи бе хладнокръвен в битка и хората го гледаха с гордост. Щеше да излезе човек от него.
— Имам още един въпрос към теб, Джучи.
Джучи се усмихна за миг.
— Винаги имаш, командире.
— Примамвахме тези железни конници да ни следват стотици мили и да изтощят конете си. Заловихме техните съгледвачи и ги разпитваме, макар никога да не съм чувал за онзи „Йерусалим“; който търсят, нито пък кой е техният „бял Христос“. — Субодай сви рамене. — Може би един ден ще се срещна с него на един меч разстояние, но светът е голям, а аз съм просто човек.
Докато говореше, той гледаше бронираните рицари и следващия ги обоз и чакаше да ги забележат.
— Въпросът ми, Джучи, е следният. Тези конници не означават нищо за мен. Баща ти ме повика обратно и мога да потегля веднага, докато понитата са охранени от лятната трева. Тогава защо сме тук и чакаме предизвикателство?
Погледът на Джучи беше студен, когато отговаряше.
— Баща ми би казал, че правим точно това, което трябва и че няма по-добър начин мъжът да прекара годините си освен във война с враговете си. Би казал също, че тя ти харесва, командире, и че това е единствената причина, която ти трябва.
Погледът на Субодай не трепна.
— Може би той би казал това, но ти се криеш зад думите му. Защо сме тук, Джучи? Не искаме големите им коне дори за месо. Защо да рискувам живота на воините, за да смачкам колоната пред нас?
Джучи сви раздразнено рамене.
— Ако не е това, не знам заради какво е.
— Заради теб, Джучи — сериозно каза Субодай. — Когато се върнеш при баща си, ще си видял всички видове битки във всеки сезон. Двамата с теб завладяхме градчета и разграбихме градове, яздихме из пустини и толкова гъсти гори, че едва си пробивахме път през тях. Чингис не ще открие слабост в теб. — Усмихна се за момент на каменното изражение на младежа. — Ще се гордея, когато хората кажат, че си научил уменията си при Субодай Доблестния.
Джучи се ухили, когато чу прякора от устата на самия Субодай. В лагерите нямаше тайни.
— Ето го там — измърмори Субодай, сочейки вестителя в далечината, който препускаше към началото на руската колона. — Имаме враг, който води колоната най-отпред. Храбър мъж.
Джучи можеше да си представи внезапния смут сред рицарите, щом погледнаха към заобикалящите ги хълмове и видяха монголските воини. Субодай изсумтя тихо, когато цяло звено се отдели от колоната и се понесе в тръс нагоре по склона с готови за бой копия. Оголи зъби, щом разстоянието започна да намалява. С цялата си арогантност нападаха нагоре. Копнееше да им покаже каква грешка правят.
— Носиш ли своя пайце, Джучи? Покажи ми го.
Джучи посегна към задната част на седлото, където бе прикрепен калъфът на лъка. Вдигна капака от твърда кожа и извади от чантата пластина от чисто злато с релефно изображение на вълча глава в профил. Тежеше цели двадесет унции, но беше достатъчно малка, за да я държи здраво в ръка.