Всичко бе свършено. Слънцето беше високо и той бе призован. Погледна към заместника си Самука. Мъжът се разкъсваше между гордостта от повишението и срама, че изоставя лагера. Хазар изцъка с език, за да привлече вниманието на останалите, вдигна ръка и я спусна. Хората му забиха пети и препуснаха с него, оставяйки всичко скъпо зад себе си.
Джучи и Джебе яздеха заедно начело на туманите. Настроението на Джучи бе приповдигнато, докато следваха извиващия път през долините обратно на запад. Беше изгубил почти хиляда души. Някои бяха загинали в безумната атака под билото, още повече бяха съсечени или паднали от изтощение по време на дългото препускане, което сигурно никой нямаше да забрави. Повечето от жертвите бяха дзински войници, но оцелелите яздеха гордо изправени — бяха си спечелили правото да следват своя военачалник. Джебе също беше изгубил горе-долу толкова, но те бяха мъже, които бе познавал от годините под командването на Арслан. Бяха загинали достойно, но въпреки това нямаше да имат достойно небесно погребение. Телата им нямаше да бъдат отнесени на най-високите върхове, за да нахранят ястребите и лешоядите. И двамата военачалници знаеха, че време да почетат мъртвите няма. Зетят на Чингис, Палчук, беше сред тях — откриха го с огромен разрез през лицето, оставен от арабска сабя. Джебе не знаеше как ще реагира Чингис на новината и прекара двата дни край езерото в мрачно мълчание.
Двамата много добре си даваха сметка за заплахата срещу хана, но конете им бяха изтощени. Бяха принудени да оставят животните да възстановят силите си, преди да ги яхнат отново. И въпреки това подраниха. Много от тях все още куцаха и командирите с мъка наредиха да бъдат убити, а месото им — разделено между войската. Десетки воини носеха ребра или крака през седлата, други яздеха арабски коне, които бяха в малко по-добро състояние. За хора, според които конете бяха единствените истински военни трофеи, битката в прохода беше триумф, достоен да бъде разказван поколения наред около огньовете. До всеки воин тичаха по два или три арабски коня. Много от тях бяха куци и съсипани, но силата им все пак можеше да се използва и на монголите сърце не им даваше да ги изоставят.
Осемнадесет хиляди мъже яздеха с военачалниците, когато свърнаха от основната долина и поеха през по-труден път. Колкото и да им се искаше да се върнат по собствените си стъпки, шахът можеше да е оставил засади някъде пред тях. Хората се нуждаеха от малко почивка, преди отново да се изправят срещу врага.
Поне водата беше в изобилие. Пиха, докато коремите им не се подуха. Докато ги бяха преследвали, мнозина от тях бяха изпразвали мехурите си в движение, щом се наложеше, и топлата течност проникваше под слоя прах върху конете им. На връщане имаха и храна. Движението се забави, десетки се спешиха и клекнаха на земята, а после се избърсаха с парцали и скочиха обратно по седлата. Бяха миризливи, мръсни и мършави, но калени от страната, която бяха кръстосвали тъй дълго.
Джучи пръв видя съгледвачите на билото пред тях. В лицето на Джебе бе открил човек, който също като Субодай разбираше колко е важно да се познава теренът, и туманите винаги бяха заобиколени от кръг конници на много мили наоколо. Джучи свирна, за да привлече вниманието на Джебе, но другият военачалник също беше видял и само вдигна въпросително вежда.
— Не пратих ли двама души в онази посока? — извика Джучи. Връщаха се трима и дори от това разстояние се виждаше, че третият ездач е съгледвач като техните, без броня и нищо друго, което да го забави. Някои яздеха дори невъоръжени и разчитаха единствено на скоростта.
Двамата военачалници пришпориха едновременно конете си, жадни за информация.
Съгледвачът не беше от техните тумани, макар че изглеждаше почти толкова изтощен и прашен, колкото собствените им хора. Джучи и Джебе го гледаха как се спешава и се покланя, без да пуска поводите. Джебе вдигна ръка и воините спряха. Отначало съгледвачът се поколеба в присъствието на двама военачалници — не знаеше към кого да се обърне най-напред. Нетърпението на Джучи наруши мълчанието.
— Намери ни — рече той. — Докладвай.
Съгледвачът отново се поклони, явно развълнуван, че говори с хански син.
— Тъкмо се канех да обърна, когато видях прахта от конете ви, военачалнико. Субодай ме прати. Шахът е излязъл с огромна армия.