— Ще направят всичко възможно, за да си пробият път — продължи Хазар. — Ще бъде голяма касапница.
Явно вече примирен, Самука кимна. Пет хиляди нямаше да са достатъчни, за да удържат двете порти. Изведнъж му хрумна нещо и той хвърли поглед към Хо Са.
— Нямам нужда от него, военачалнико. Нека дойде с теб. — Усмихна се уморено. — И без това е безполезен, няма да ми потрябва.
Хо Са едва изтърпя пристъпа на слабост. Не искаше да умира в страна, която почти не познаваше. Самука му даваше шанс да живее. Хазар извърна поглед, за да не гледа изписалото се на лицето му смущение.
— Ще остана — рече Хо Са.
Самука погледна нагоре към небето и изпуфтя.
— Значи си глупак — рече той. Обърна се към Хазар и пое дъх, изведнъж изпълнен с енергия. — Колко време трябва да удържа?
Хазар с нищо не показа, че е забелязал вътрешната борба на Хо Са.
— Може би един ден. Аз лично ще те сменя.
Хо Са и Самука сведоха глави, приемайки задачата. Обхванат от внезапен порив, Хазар протегна ръка и сграбчи рамото на Хо Са. Познаваше офицера от Си Ся от много години, още от първото им нахлуване на дзинска територия.
— Остани жив, братко — рече той. — Ще дойда, стига да мога.
— Ще се оглеждам за теб — дрезгаво отвърна Хо Са. Лицето му не издаваше страха, от който стомахът му се бунтуваше.
Чингис вече беше начело на войската и се взираше студено в тримата. Изчака Самука да извика заповеди на петимата мингхан командири и те се отделиха от основната маса. Хазар се забави малко, за да събере по четири стрели от всеки воин от тумана на Чагатай и да им ги предаде на снопи. Самука и Хо Са щяха да се нуждаят от всяка стрела. Ако можеха да задържат гарнизона на Отрар до вечерта, може би Чингис щеше да има оправдание за това, че ги е пожертвал.
Когато вестта, че трябва да останат, се разпространи сред петте хиляди воини, мнозина обърнаха глави към Хазар. Знаеха какво означава тази заповед. Хазар замръзна като камък и със задоволство установи, че никой не възразява. Сънародниците му се бяха научили на дисциплина дори пред лицето на смъртта.
Чингис смушка понито си и препусна напред. Чагатай и Хазар поеха с него към кафявите хълмове, където шахът се сражаваше с военачалниците. Зад тях жителите на Отрар ликуваха по стените и единствено малкият мрачен отряд на Самука и Хо Са препусна обратно, съвсем дребен на фона на града.
Първите редици на шахската армия излязоха от прохода на ярката слънчева светлина с радостни ревове, че са оцелели. Отгоре им се бяха изсипали десетки хиляди стрели, докато си пробиваха път напред. Щитовете им бяха настръхнали като таралежи от тях и мнозина ги срязваха с ножовете си, докато продължаваха напред към Отрар.
Зад тях писъците продължаваха — монголите разкъсваха тила на армията, може би с надеждата, че арабите ще изпаднат в паника и ще се пречупят. Шах Ала-уд-Дин Мохамед се усмихна мрачно. Нямаше нищо позорно в това да умреш добре, а хората му бяха силни във вярата си. Никой от тях не бе бягал от окървавените мечове на врага. Монголските лъкове най-сетне бяха замлъкнали, слава на Аллах. Шахът се запита дали не са ги използвали и срещу конниците на Халифа и се надяваше да е така. Това беше по-достоен край за пустинния разбойник, отколкото предателството.
Дълго време бе нужно, за да преминат под пороя стрели на монголите, накацали като ястреби по скалите. Слънцето отдавна беше преминало зенита и шахът не знаеше дали проклетите дяволи няма да продължат нападенията си и в тъмното. Отрар се намираше на не повече от двадесет мили на север и той щеше да ръчка хората си напред, докато градът не се покаже пред очите му. Щеше да установи лагера си така, че жителите на Отрар да разберат, че е дошъл да ги спаси.
Отново чу предсмъртни писъци отзад и изръмжа. Монголите бяха навсякъде и макар че хората му бяха вдигнали щитове, трудно можеха да убиват враг, когото не можеха да видят. Редиците продължаваха да маршируват напред. Само смъртта можеше да им попречи да стигнат града.
От високото си положение на гърба на слона Ала-уд-Дин бе сред първите, които видяха Субодай и Джелме да се появяват от планините от дясната му страна. Изруга полугласно и отново повика знатните си пратеници. Хвърли бърз поглед на войската и кимна на първия, който приближи.