Не знаеше дали гарнизонът ще излезе само оттук или ще се опита да пробие и позициите на Хо Са от другата страна. И в двата случая пътят му бе начертан. Той отведе понито си извън обсега на стрелите и загледа как железните порти се отварят навътре. В озарения от слънцето град оттатък чакаха редици добре въоръжени мъже на силни арабски коне. Присви очи. Именно тях трябваше да унищожи. Пехотата нямаше да настигне Чингис навреме.
Заповедта беше трудна за човек, който обича конете, но Самука вдигна глава.
— Убийте конете — извика той и викът му бе повторен като ехо, макар че с такъв малък отряд едва ли някой не го беше чул. От монголските понита нямаше особена полза в дъговидния строй, който не можеше да се движи, но беше някак по-сигурно да си на седло и Самука не искаше да стои на земята, докато врагът препуска към него.
В града се надигна рев и врагът се втурна навън. Портата стесни редиците им, така че само петима можеха да препуснат в галоп едновременно. Самука вдигна лявата си ръка в очакване на подходящия момент. Сто души опънаха лъковете си в пространството между барикадите. Знаеше, че трябва да редува залповете, за да пести стрелите, но искаше първият да е ужасяващ.
Видя, че противникът добре е премислил действията си. Редиците се разшириха веднага щом излязоха през портата, събирайки колкото се може повече мъже за най-кратко време. Самука гледаше безстрастно как пресичат маркера, който беше оставил на сто крачки разстояние.
— Първо конете! — отново изкрещя той и пусна ръката си.
От последвалия трясък сърцето му запрепуска. Сто дълги стрели полетяха във въздуха и почти не забавиха скоростта си, преди да ударят излизащите конници. Първата редица рухна като пръснат мях, коне и хора заритаха в прахта. Самука отново вдигна ръка и я пусна почти незабавно — знаеше, че следващите сто са готови. Нищо не можеше да се противопостави на такива смазващи удари. Макар да имаха брони и щитове, арабите падаха заедно с конете си, а други стрели пронизваха онези, които се опитваха да се изправят на крака.
Въздухът над портите се изпълни с бръмчене, когато стрелците от стените опънаха лъкове и стреляха. Самука се сниши инстинктивно, макар че барикадите го защитаваха. Високите изстрели попаднаха в щитовете на хората му. Те бяха опитни и поеха ударите с лекота.
Конниците продължаваха да излизат. Самука пращаше залп след залп към редиците, докато пред Отрар не се образуваха хълмове от мъртви мъже и животни. Някои от хората му бяха улучени от противниковите стрелци, но жертвите бяха малко.
Настъпи затишие, докато гарнизонът използваше своите дървени барикади, за да разчисти телата. Това отне време и монголите с удоволствие изчакаха, преди да започнат отново да сеят смърт. Въпреки това Самука се отчая, когато прецени оставащите стрели. Дори всеки изстрел да отнемаше живот, накрая пак щяха да стигнат до мечовете.
Бруталната размяна на изстрели продължи. Ако гарнизонът по този начин искаше да излезе навън, Самука можеше да го задържи поне до стъмване, почти сигурен беше. Самочувствието му беше високо, когато видя някакво движение по стената. Бързо погледна нагоре — смяташе, че сменят стрелците или им носят нови стрели. Намръщи се, когато видя да се спускат въжета и войниците да слизат по тях, охлузвайки ръцете си в стремежа да се доберат по-бързо до земята.
Изруга, макар да очакваше този ход. Стотици вече се строяваха извън обсега му, а през цялото време хората му пускаха стрели към портата и избиваха конниците, които се мъчеха да излязат навън. Извика пратеник и го прати при Хо Са от другата страна на града. Ако хората му бяха все още живи, можеше да отдели няколкостотин и да се справи с новата заплаха. Докато гледаше, нови и нови въжета почерняваха от спускащи се войници и редиците долу станаха по-гъсти и самоуверени. Сърцето му се сви, когато се затичаха към него с блестящи от следобедното слънце щитове и мечове. Отново спусна ръка и запрати залп към конниците, които се мъчеха да прегазят през мъртвите си другари. Нямаше да маневрира, докато стрелите не свършат.