Ако командирите в Отрар бяха решили да го заобиколят отдалеч, Самука щеше да се принуди да им пресече пътя. Още бе твърде рано, за да им позволи да препуснат на помощ на шаха. Следеше ги внимателно, но в своята ярост и вълнение управителят явно бе наредил да пометат монголите. Приближаваха тичешком и на Самука му се наложи да отдели пет хиляди души да ги посрещнат с лъковете си. Стрелите разкъсаха редиците им. Нови и нови войници се спускаха по стените и Самука стисна зъби от ярост и безсилие, когато първите войници от гарнизона се сблъскаха с неговите. Докато хората му се биеха свирепо, четиристотин монголски ездачи се появиха от другата страна на града и полетяха право срещу пехотинците. Отначало ги пометоха със свирепа вълна стрели, след което извадиха мечове и клането започна. Гарнизонът се огъна под атаката им, но на всеки монголски воин се падаха по трима или четирима арабски войници. Самука гледаше как броят им намалява и атаката най-сетне спря. Нападнати от всички страни, те се биеха храбро и нито един не се пречупи, но арабите ги съсичаха, докато в пресата не останаха само няколко дузини, удрящи по всичко, до което можеха да се доберат. Накрая те също паднаха и Самука изстена на глас, когато почти десет хиляди от гарнизона се построиха отново. Оставаше му да хвърли една последна кост, но това нямаше да е достатъчно.
Зад желязната порта виждаше нови редици конници, крещящи, с вдигнати щитове. Знаеха, че победата е тяхна.
Самука уморено извади коприненото знаме, напъхано под седлото му. Вятърът го развя, когато го вдигна над главата си. Погледна към хълма зад града и усети как сянка минава през лицето му, преди да чуе трясъка на катапултите.
Керамични топки се пръснаха в портата на Отрар, всяка толкова голяма, колкото можеше да носи човек. Самука вдигна стрела с напоен с масло парцал на върха и един от хората му я запали от фенера. Още две гърнета полетяха в портата и събориха конници на земята. Той се прицели внимателно и стреля.
Бе награден от огнена стена, която обгърна портата и подпалваше всеки, който се опитваше да мине през нея. Дзинското запалително масло беше ужасно нещо. Горещината бе толкова голяма, че много от монголските понита заотстъпваха уплашено назад, докато най-сетне бяха укротени. Катапултите на хълма запращаха още гърнета над главите на хората му и подклаждаха пъкъла, докато самата порта не стана тъмночервена. Самука знаеше, че може да игнорира конниците за известно време. Никой не можеше да прекоси огъня и да остане жив. Възнамеряваше да се присъедини към Хо Са от другата страна, докато пожарът бушува, но спусналите се по стените войници осуетиха плана му.
Докато хората му насочваха лъковете към арабските войници, Самука тръсна глава, за да я прочисти. Напомни си, че пехотинците не представляват опасност за Чингис. Резкият сигнал с рога накара хората му да обърнат конете си към него.
Самука посочи с меча си и пришпори коня напред. Мина достатъчно близо до горящата порта, за да усети топлината по бузите си. В същото време градът продължаваше да бълва нови войници по въжетата на мястото на убитите, но не бяха останали врагове, срещу които да се изправят.
Странно бе, че оставя сражението зад гърба си. Отрар не беше малък град и Самука видя размазани фигури по стените, докато препускаше в тяхната сянка, погълнат от ритъма на копитата и миризмата на дим. Не знаеше колко време ще гори дзинското масло и се измъчваше от мисълта, че някой по-умен щеше да намери начин да задържи и двете порти.
Чу хората на Хо Са, преди да ги види, и извади лъка си, истинско продължение на силната му дясна ръка. Стените профучаваха покрай него, шумът се засилваше и отпред се разкри кървав хаос.
Хо Са се мъчеше да удържи втората порта. Без подкрепата на катапултите вълни неприятели изтласкваха него и хората му. Войниците ревяха срещу монголите, обезумели до такава степен, че сами изтръгваха стрелите от телата си и продължаваха да маршируват напред, оставяйки кървави дири.
Последните хиляда бойци на Самука ги удариха отзад. Сблъсъкът беше толкова силен, че от един път си пробиха път през арабските редици и почти стигнаха до воините на Хо Са. Самука усети как хората му се забавят — конете им падаха убити или притиснати от умиращите врагове. Посегна за стрела, но колчанът му беше празен. Захвърли лъка и отново извади меча си.