Хо Са се сражаваше за всяка крачка, но воините му бавно отстъпваха пред множеството. Самука сумтеше и се мъчеше с всички сили да стигне до него, но от града излизаха още и още противници и му се стори, че ще бъде погълнат от тях като от черно ревящо море.
Слънцето се спускаше към хоризонта. Самука осъзна, че се сражава от часове, но това не беше достатъчно. Втората порта бе на сто крачки от него. Там не бушуваха пламъци. Той виждаше, че от нея излизат още конници, но не се присъединяват към останалите. Изрева от ярост и отчаяние, докато те се отдалечаваха в нестройна колона. Дори малък конен отряд в тила на хана можеше да определи хода на битката.
Примигна, за да махне кръвта от очите си, и изрита един арабин, озовал се до дясното му стреме. Само сто от мъжете, които Хазар му беше оставил, бяха все още живи. Бяха избили много повече врагове, но това беше краят. Самука бе повярвал, че някак си ще оцелее, напук на всичко. Не можеше да си представи, че тялото му ще изстива на земята.
Изкрещя името на Хо Са през глави и ръце на мъже, които се опитваха да се доберат до него. Усещаше пръстите им по краката си, риташе и сечеше като обезумял, когато Хо Са го видя. Може би за момент офицерът си беше помислил, че вика за помощ, но Самука посочи с меча си отдалечаващата се конница. Хо Са се обърна да проследи жеста и в същия миг Самука видя как на шията му се появи огромен разрез, от който бликна кръв.
Изрева от ярост, докато сечеше пръстите, които се бяха вкопчили в бедрата му. Брадатите лица се бяха скупчили толкова нагъсто около него, че конят му спря и Самука изпита внезапно спокойствие, примесено с изненада. Хазар нямаше да се върне. Беше изгубен и сам, а хората му умираха.
Нечии ръце захванаха част от доспехите му и той с ужас усети, че се изплъзва от седлото. Уби още един с яростно замахване, но после уловиха ръката му и изтръгнаха меча от нея. Конят му рухна от невидими рани, а хората наоколо бяха толкова близо, че виждаше гърлата им, докато крещяха. Хвърли се срещу масата, като продължаваше да рита и блъска. Залязващото слънце изчезна, когато Самука падна в краката на тъпчещите и ръгащи врагове. Болката надмина страховете му. Помисли си, че е направил всичко по силите си, но въпреки това смъртта му беше мъчителна, а гарнизонът на Отрар бе излязъл.
15.
Дори през грохота на копитата Субодай чу пукота на перата в ухото си, когато опъна лъка. Изправи се в стремената и се прицели в предните крака на слона, който се носеше към него като свлачище. Хората наоколо направиха същото и когато той пусна тетивата, въздухът почерня от фучащи стрели. Никой от воините не обмисляше действията си. Бяха обучени за това още от тригодишни, когато ги връзваха за някоя овца и ги учеха да яздят. Преди първата им стрела да улучи целта си, вече имаха втора на тетивата. Могъщите мускули издуваха десните им мишници, докато опъваха отново лъковете.
Слоновете зареваха от болка и се вдигнаха на задните си крака, мятайки глави настрани. Субодай видя как стрелите потъват в масивните сиви крака и нарушават ритъма на атаката им. Половината от огромните животни се препънаха. Други вдигаха хоботи и жълти бивни в яростно предизвикателство. Скоростта им се засили, но полетя втора вълна стрели и слоновете се разтърсиха от ударите. Стрелите са забиваха в краката им, отваряйки болезнени рани.
Субодай автоматично посегна за нова стрела, но пръстите му напипаха празен колчан. Вече почти беше стигнал конницата на шаха. Прибра лъка в твърдия калъф на седлото и вдигна меча над дясното си рамо, готов да съсича.
Мъжете около него пуснаха последен залп към приближаващите редици и Субодай отново се изправи в стремената, щом видя, че най-близките слонове се надигат на задните си крака, полудели от болка. Водачите им пищяха и удряха бясно, но животните се обърнаха назад. Сърцето му сякаш заби по-бавно, когато видя как едно от тях рухва на земята с ужасяваща сила. Другите се отклониха в агония от редицата галопиращи воини, събаряйки коне и хора.
Субодай изкрещя тържествуващо, когато масивните животни отстъпиха сляпо към редиците на шаха. Оставяха пътеки през напредващите войници, сякаш газеха в гъста трева, и мятаха с бивните си мъжете. Нищо не можеше да ги спре в безумието им. Само за няколко мига Субодай се озова пред разбитите предни редици, замаяни и окървавени от бягащите зверове. Някои от арабите дойдоха на себе си достатъчно бързо, за да успеят да пуснат своите стрели от двойно извитите си лъкове. Първите монголски воини и коне рухнаха, но другите се озъбиха и препуснаха с нова сила напред. В последните мигове преди сблъсъка Субодай избра своя противник и поведе понито само с коленете си.