Докато воините на Джелме се строяваха с неговите в колони, Субодай видя към тях да се обръщат уплашени лица. Войниците знаеха какво предстои още преди да е взел решение. Той видя как опъват лъкове и се приготвят.
Посегна за рога на гърдите си, но го намери разцепен на две от удар, който не помнеше. Изруга, без да забелязва ухилените физиономии на намиращите се наблизо.
— След мен! — изрева той. От лявата му страна хората на Джелме смушкаха конете си и препуснаха.
Чингис бе препускал устремно двайсет мили и нареди да сменят конете с отпочинали, щом се показа бойното поле. Видя, че шахът е излязъл от възвишенията, но нямаше какво да се направи. Погледна покрай редиците, където препускаше синът му Чагатай, следван по-нататък от Хазар. Петдесет хиляди мъже яздеха след него, следвани от огромна опашка резервни коне. И въпреки това се изправяха срещу враг, чийто край не се виждаше. Едва успяваше да различи знамената на Субодай, който атакуваше фланговете отляво. Зад арабската войска се вдигаше прашна пушилка. Помисли си, че Самука и Хо Са вече сигурно са мъртви, но Отрар беше далеч и гарнизонът му нямаше да стигне бойното поле днес. Ханът бе направил всичко по силите си, но последното хвърляне на костите предстоеше. Той беше стигнал дотук и нямаше друг план, освен да удари колоната на шаха и да я обкръжи с крилата си.
Даде заповед на знаменосеца и чу как златният флаг заплющя на вятъра. Хиляди лъкове изскърцаха по редицата. Войниците на шаха се опитаха да посрещнат удара, макар че командирите все така ги караха да продължават напред. Никой не искаше да се изправи отново срещу мрачните воини, но нямаше къде другаде да отиде. Изпищяха предизвикателно, когато златният флаг беше свален и небето почерня.
Монголските редици удариха с рев на пълна скорост, която бе толкова опасна, колкото и оръжията им. Широките крила полетяха около фронта на шахската армия, препуснаха покрай фланговете и я отрязаха. Слънцето потъваше зад хоризонта и светлината вече посивяваше, когато двете войски се срещнаха. Вечерта беше ясна и чиста. Монголите се врязаха в редиците на враговете си.
Шах Ала-уд-Дин Мохамед изкрещя от ужас, когато редица монголи си проби път чак до него. Конната му гвардия ги съсече до последния човек, но той беше обкръжен от всички страни и половината от войската не можеше да вдигне оръжията си. Шахът бе на ръба на паниката, докато се оглеждаше във всички посоки. Много скоро щеше да се стъмни, но монголите продължаваха да се бият като обезумели. Не издаваха и звук, дори когато умираха. Поклати глава при вида им. Нима не чувстваха болка?
Синът му Джелауддин смяташе, че са по-скоро тъпи животни, отколкото хора, и като едното нищо можеше да се окаже прав.
Въпреки това армията продължаваше мъчително напред, борейки се с желанието да побегне пред враговете. Ала-уд-Дин видя как ярките колони на войниците му се разбиват по фланговете, но грохотът на монголите отзад неизменно ги караше да продължат.
Все повече и повече от бойците на хана умираха, докато се опитваха да си пробият път до центъра. Войниците на шаха галопираха през тях и ги съсичаха. Не можеха да се сравняват със скоростта на монголите, но щитовете спряха много от стрелите им и приближилите се биваха мушкани, съсичани и отблъсквани назад. В сгъстяващия се здрач Ала-уд-Дин ликуваше при вида на мъртвите врагове, които слонът му газеше.
Спусна се мрак и картината заприлича на видение от ада. Мъжете крещяха и се бореха в кипящата маса от сенки и ножове. Шахската армия сякаш бе заобиколена от ръмжащи джинове, от всички страни се носеше грохотът на копита. Войниците се тресяха и продължаваха да маршируват напред, ужасени, че ездачите връхлитат право срещу тях. Звездите над тях бяха ясни и ярки, лунният сърп бавно се издигаше в небето.
Шахът реши, че монголският хан ще продължи клането чак до зори, и се молеше непрекъснато между заповедите, надявайки се да оцелее през тъмните часове. Гвардейците му отново трябваше да се изправят срещу отделила се колона воини, убивайки около осемдесет души и отблъсквайки останалите, за да бъдат съсечени от пехотинците. Синовете на старите родове се наслаждаваха и това им личеше. Зъбите им проблясваха, докато подхвърляха шеги на другарите си. Войската наоколо ставаше на пух и прах, но благородници като тях не обръщаха внимание на тези загуби. В края на краищата, Аллах даваше и вземаше, както му се хареса.