Посегна да докосне прасеца си и се намръщи от противното усещане и мокротата. Беше получил раната предишния ден, но не си спомняше как. Кракът не го държеше, но го беше завързал за стремето, за да може да язди. Някои воини бяха изгубили парчета от броните си от стрели или удари със саби, а дълбоките разрези бяха превързани с мръсни парцали. Други имаха треска от раните си и се потяха в утринния ветрец, който не можеше да ги разхлади. Седяха в седлата си с мрачна ярост в очакване на зората и врага. Никой не беше спал през нощта и всички бяха уморени до смърт, но не проявяваха отчаяние, нито пък слабост. Всички бяха изгубили приятели или роднини. Дългите сражения бяха изгорили всичко освен студеното желание да отмъстят за падналите.
Стана по-светло и Чингис впери поглед към армията на шаха. Чу далечни рогове да свирят тревога, когато съгледвачите на врага видяха очакващото ги войнство, но арабите се движеха мудно. Гледката на монголската армия ги лишаваше от мъжество и Чингис ги гледаше как се щурат безцелно, забравили всякакъв ред.
Даде заповед и туманите препуснаха в тръс след него. Цялата предна редица от две хиляди души претегляше копията в ръцете си, усещайки напрежението в уморените и разкъсани мускули. Останалите приготвяха мечовете, а разстоянието намаляваше.
Чингис видя двама мъже да тичат пред строените редици, вдигнали бели знамена. Запита се дали не искат да се предадат, но това нямаше значение. Времето за пощада бе минало. Беше познавал мнозина от загиналите и можеше да даде само един отговор, който те щяха да одобрят, ако духовете им все още виждаха света долу. Мъжете с белите знамена бяха убити, когато монголската редица премина край тях, а останалите нададоха тих стон и се опитаха да посрещнат атаката.
Бяха извели напред четиридесет слона, но Субодай нареди на стрелците си да стрелят в краката им и да ги пратят разбеснели се обратно в арабската армия. Така щяха да причинят по-големи поражения, отколкото биха могли да сторят срещу конници.
Огромната редица копия удари почти едновременно и Чингис изкрещя да се образуват крила. Синът му Чагатай препусна напред от дясната страна, а Джучи пое лявата. Монголските воини започнаха клането, когато слънцето се показа на изток. Нищо не можеше да ги задържи. Нищо не можеше да ги отблъсне.
Туманът на Чагатай се заби в десния фланг с такава свирепост и скорост, че стигна до самия център на арабите. Нямаше начин да го повикат обратно сред целия хаос и шум. Крилото на Джучи се понесе покрай левия фланг, изрязвайки мъртъвци от живите редици. Ханът видя, че в другия край Чагатай се е вклинил твърде дълбоко в масата ужасени войници. Беше само на няколкостотин крачки, когато редиците сякаш го погълнаха. Изкрещя, смушка коня и поведе хората си като копие, забито в мятащото се тяло на арабската армия.
Предните й редици бяха ударени така свирепо от Джебе и Субодай, че веднага отстъпиха назад като кървава чаша. Нямаше никакви заповеди и в хаоса туманите на Чагатай и Джучи прелетяха през тях, докато между двамата братя останаха само неколцина борещи се и задъхани мъже.
Арабите се пречупиха, ужасени от воините на хана. Хиляди захвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат, но никой от военачалниците не се поколеба. Обърналите гръб биваха съсичани без милост и по обяд армията на шаха се бе превърнала в тресавище от отчаяни групички. Клането продължаваше без прекъсване. Някои от войниците на шаха коленичиха и се молеха с пискливи гласове, но главите им скоро отлитаха, отсечени от галопиращи конници. Беше същинска касапница, но монголите й се наслаждаваха. Мнозина изпочупиха мечовете си и трябваше да вземат някоя от извитите саби, които бяха осеяли земята. Копията се забиваха в арабите, които бяха твърде замаяни, за да отстъпят настрани.
Накрая останаха само няколкостотин. Нямаха оръжия и стояха с вдигнати високо ръце, за да покажат, че са празни. Чингис изсумтя последната заповед и редицата копиеносци препусна. Арабите изкрещяха от ужас и замлъкнаха, когато ездачите минаха през тях и се върнаха, за да скочат от конете и да насекат мъртвите на малки парченца, докато яростта им се укроти.
Монголските тумани не ликуваха при победата. Още от сутринта арабската армия бе изгубила боен дух и въпреки дивашкото си удоволствие от убиването, воините на хана осъзнаваха, че то не им носи повече слава от кръговия лов.
Земята се бе размекнала от кръв, докато някои ограбваха мъртвите, режеха пръсти заради пръстени и сваляха добри ботуши или топли дрехи. Насъбраха се огромни рояци пчели и монголите трябваше да ги пъдят от устни и очи. Бръмчащите насекоми пълзяха по труповете, които вече започваха да се разлагат в жегата.