Чингис свика военачалниците си и те се събраха, натъртени и очукани, но със задоволство в очите.
— Къде е шахът? — остро попита той всеки от тях. Бяха намерили камили, натоварени с копринени шатри, а хората на Джебе бяха открили сандък със скъпоценни камъни и вече то разпределяха помежду си с жребий.
Чингис се обърна към Субодай, но той поклати замислено глава.
— Конниците са изчезнали, господарю хан — отвърна той. — Не видях нито един.
Чингис изруга и от умората му не остана и следа.
— Прати съгледвачи да търсят следи. Искам да бъде намерен.
Намиращите се наблизо съгледвачи веднага скочиха в седлата и препуснаха, докато Чингис кипеше от ярост.
— Ако е избягал през нощта, има почти цял ден предимство. Не бива да се измъкне! Арабските търговци говорят за пет пъти по-големи армии от тази, че и повече. Хората ти да тръгнат след съгледвачите. Нищо не е по-важно от това, нищо.
Конници поеха във всички посоки и не след дълго двама от тумана на Джучи препуснаха обратно. Чингис чу доклада им и пребледня.
— Субодай! Коне пътуват на запад — каза той.
Субодай се вцепени.
— Градовете му са на изток. Значи ще обърне на север или на юг. Да препусна ли да защитавам лагера, господарю?
Чингис изруга под нос.
— Не. Вземи тумана си и тръгвай след шаха. Ако стигне някой град и намери свежи подкрепления, с всички ни е свършено.
Джебе стоеше до хана, когато той даде заповедта. Той беше видял шахската армия, докато бе силна и самоуверена. От мисълта отново да се изправи срещу такова множество му призляваше. Обърна се към Субодай, вдигна глава и каза:
— С позволението на господаря хан ще дойда с теб.
Чингис махна с ръка и Субодай кимна и смушка коня си.
Извика заповед на най-близкия си командир, но не спря да изчака събирането на Младите вълци.
Щом новината се разчу, Джучи приближи баща си. Спря коня и се поклони ниско в седлото.
— Лагерът в опасност ли е? — попита той.
Чингис обърна бледите си очи към младия военачалник, без да пропуска тигровата кожа, наметната върху понито. Всички имаха семейство там, но въпреки това той настръхна. Негова бе заповедта лагерът да остане неохраняван. Нямаше друг избор.
— Пратих Джебе и Субодай да пипнат шаха — отвърна най-сетне той.
— Те са най-добрите мъже, които имаш — отвърна Джучи. Изражението на баща му беше студено, но той продължи непредпазливо, погълнат от мисли за майка си. — Да взема ли тумана си и да доведа семействата тук?
Чингис се замисли с неохота. Лагерът се намираше на по-малко от ден яздене на изток от Отрар. Не му харесваше мисълта Джучи да обяви победата пред жените и децата. Несъмнено младежът вече си мислеше как го посрещат като герой. Стомахът на Чингис се сви при тази мисъл.
— Трябваш ми при Отрар — рече той. — Кажи на Чагатай да иде.
За миг видя яростното пламъче в очите на Джучи. Ханът се наведе напред в седлото и ръката му докосна дръжката на меча.
Дори при този жест почувства горчивина, тъй като Джучи носеше меча с вълчата глава на кръста си. Скри грешката бързо и Джучи сведе глава и се отдалечи да говори с по-малкия си брат.
Чагатай се намираше в центъра на буйна група млади воини. Отначало не видя приближаващия Джучи и тъкмо се смееше гръмко на някакъв коментар, когато се вцепени. Онези около него последваха примера му и Джучи подкара понито си, сподирен от враждебните им погледи.
Никой от двамата не поздрави. Ръката на Джучи се отпусна върху тигровата кожа и пръстите му се заиграха с твърдата козина. Чагатай го чакаше да заговори и вдигна вежда, при което някои от околните се изсмяха.
— Трябва да идеш с тумана си в лагера и да доведеш всички в земята около Отрар — каза Джучи, след като се умори от играта. Чагатай се намръщи. Не искаше да бъде бавачка на жени и деца, докато Отрар трепереше при вида на монголите.
— Чия заповед е това? — отвърна той. — На какво основание?
Джучи овладя гнева си от нахалния му тон.
— Чингис ти заръчва — рече той и обърна коня си, за да си тръгне.
— Така казваш ти, но кой слуша какво говори едно копеле?
Каза го със съзнанието, че е заобиколен от свои хора, които щяха да повтарят с удоволствие това подмятане около лагерните огньове. Джучи се вцепени в седлото. Трябваше да остави хилещите се глупаци, но нищо на света не разпалваше гнева му по-лесно от безочливата арогантност на брат му.