— Може би е сметнал, че си подходяща компания за жени заради начина, по който коленичи пред мен, братко — отвърна той. — Не мога да му чета мислите.
Подкара бавно коня си със стегната усмивка. Макар да оставяше зад гърба си въоръжени мъже, не можеше да им направи удоволствието да го видят как препуска.
Чу внезапния тропот на копита и ръката му автоматично хвана дръжката на меча, но веднага я пусна. Нямаше да извади оръжие срещу Чагатай пред толкова много свидетели. Това щеше да означава край за него.
Погледна назад колкото се може по-безразлично. Чагатай препускаше към него, следван от другарите си. Лицето на брат му бе почервеняло от ярост и Джучи едва успя да отвори уста, когато младежът се хвърли от седлото срещу него и го събори на земята.
Когато паднаха и се затъркаляха, Джучи изгуби самообладание и заблъска, но ударите му бяха безполезни. Разделиха се и се изправиха, гледайки се кръвнишки. Но дори в този момент старите навици останаха силни и те не посегнаха към мечовете си. Чагатай пристъпи с високо вдигнат юмрук и Джучи го изрита с всички сили между краката.
Чагатай рухна в агония, но яростта му бе тъй силна, че за изумление на Джучи той се изправи с мъка и се запрепъва срещу него. Междувременно другарите му се спешиха и разделиха двамата военачалници. Джучи избърса кръвта от носа си и се изплю презрително в краката на Чагатай. Гледаше как брат му си възвръща някакво подобие на спокойствие и едва тогава хвърли поглед към Чингис.
Ханът бе пребледнял от ярост и когато погледите им се срещнаха, смушка коня си и приближи. Никой от воините не посмя да вдигне очи, всички замръзнаха пред него. Гневът му бе легендарен сред семействата и най-младите внезапно осъзнаха, че собственият им живот зависи от една дума или жест.
Единствено Чагатай не изглеждаше впечатлен. Докато баща му приближаваше, той пристъпи напред и се опита да зашлеви брат си през лицето. Джучи се наведе инстинктивно и беше изгубил равновесие, когато Чингис го изрита силно между лопатките и го просна на земята.
Дори Чагатай замръзна тогава, макар че презрителната му усмивка си остана. Чингис бавно се спеши, стиснал с юмруци поводите, докато не се насили да ги пусне.
Когато се обърна към синовете си, гневът му личеше достатъчно ясно, за да накара Чагатай да отстъпи назад. Не беше достатъчно. Чингис постави ръка върху гърдите му и го бутна да падне при Джучи на земята.
— Нима сте още деца? — рече той. Видимо трепереше срещу младите глупаци, които се осмеляваха да се дърлят пред очите на хората си. Искаше му се да вземе пръчка и да ги напердаши до безсъзнание, но по някакво чудо успя да се овладее. Ако го направеше, никога вече нямаше да имат уважението на воините му. Ироничните подмятания щяха да ги следват през целия им живот.
Нито един от двамата не отговори. Най-накрая си дадоха сметка в каква опасност са се забъркали и предпочетоха да замълчат.
— Как можете да командвате…? — Млъкна, преди да е унищожил и двамата, но устните му продължаваха да се движат. Хаджиун препусна през импровизирания лагер веднага щом ги чу и приближаването му позволи на хана да откъсне погледа си от тях.
— Какво би направил с млади глупаци като тези двамата? — обърна се той към брат си. — Враговете са още срещу нас, собственият ни лагер е в опасност, а те се бият като малки деца.
Очите му умоляваха мълчаливо Хаджиун да намери някакво наказание, което да не съсипе и двама им. Ако беше само Джучи, щеше да го осъди на смърт, но онзи, който се бе хвърлил от коня си и съборил брат си в прахта, бе Чагатай.
Лицето на Хаджиун бе напрегнато, но той разбра дилемата на хана.
— Отрар е почти на двадесет мили оттук, господарю хан. Бих ги накарал да изминат разстоянието пеша и да стигнат преди мръкване. — Погледна към слънцето, за да прецени колко време остава. — Ако не успеят, значи не стават за водачи на хората си.
Чингис бавно издиша с облекчение, което не можеше да покаже. Това щеше да свърши работа. Слънцето бе безпощадно и тичането можеше да убие човек, но те бяха млади и силни и това наказание щеше да свърши работа.
— Ще бъда там и ще ви гледам как идвате — каза той на втрещената двойка.