Чагатай изгледа кръвнишки Хаджиун, но когато отвори уста да възрази, Чингис посегна и го хвана с едно плавно движение. Юмрукът на баща му бе под брадичката му, когато той заговори отново:
— Сваляйте доспехите и тръгвайте — рече той. — Видя ли ви да се биете отново, ще направя Угедай свой наследник. Ясно ли е?
Двамата кимнаха и Чингис впери поглед в Джучи, раздразнен, че той е приел думите му като отнасящи се и за него. Гневът му пламна отново, но Хаджиун избра точно този момент да извика всички да се строят за поход към града.
Заради тези, които можеха да чуят и да повторят думите му хиляди пъти, Хаджиун се усмихна пресилено, когато Джучи и Чагатай се затичаха в убийствената жега.
— Ти спечели едно такова надбягване, когато бяхме момчета, доколкото си спомням.
Чингис тръсна раздразнено глава.
— Какво значение има? Беше отдавна. Кажи на Хазар да доведе семействата при Отрар. Имам сметки за уреждане там.
Шах Ала-уд-Дин Мохамед дръпна поводите, когато видя тънките струйки дим, издигащи се от монголския лагер. Беше яздил бавно на запад преди да направи широк завой на север около Отрар и бе изминал много мили от първата сива светлина на утрото. Докато слънцето се издигаше да изсуши утринната мъгла, той се взираше в мръсните гери на монголските семейства. За миг желанието да препусне с меча си сред жените и децата бе неудържимо. Ако знаеше, че ханът ги е оставил така уязвими, щеше да изпрати двадесет хиляди да ги избият до крак. Стисна безсилно юмрук в засилващата се светлина. По краищата на лагера се бяха скупчили воини и понитата им мирно душеха прашната земя за трева. Този път нямаше предупредителни сигнали от проклетите монголски съгледвачи.
Изръмжа и понечи да обърне гръб на лагера. Тези монголи се множаха като въшки, а той имаше само своите безценни четиристотин души, които трябваше да го съпроводят безопасно на изток. Слънцето изгряваше и скоро онези щяха да забележат гвардейците.
Един от хората му извика нещо и Ала-уд-Дин обърна глава. Слънчевите лъчи осветиха онова, което сенките скриваха, и шахът внезапно се ухили, а настроението му се подобри. Воините бяха просто завързани за конете сламени чучела. Шахът напрегна очи, но не успя да различи нито един въоръжен мъж. Новината се разпространи и благородниците започнаха да се смеят, като вече разхлабваха мечовете си. Всички бяха участвали в наказателни набези срещу села, когато данъците закъсняваха. Спортът на подобни места си го биваше, а желанието за отмъщение беше силно.
Джелауддин не се смееше, когато приближи баща си.
— Нима ще оставиш хората да изгубят половин ден, когато врагът е толкова близо?
В отговор шахът изтегли извитата си сабя и хвърли поглед на сина си.
— Ханът трябва да научи цената на своята безочливост, Джелауддин. Избий децата и изгори каквото можеш.
18.
Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Чакахай виеше около дланта си ивицата коприна, завързвайки с нея дръжката на дългия кинжал. Бьорте й беше казала да внимава — при удара женската ръка може да се разтърси силно или така да се изпоти, че да изпусне оръжието. Навиването на коприната около пръстите и захапването на края, за да стегне възела, донякъде я успокояваше, докато гледаше през герите към конниците на шаха. Възела на ужаса в стомаха си обаче не можеше да контролира.
Заедно с Бьорте и Хулун бяха направили всичко по силите си, за да подготвят лагера. Имаха съвсем малко време и не успяха да заложат по-хитроумни капани. Поне разполагаха с оръжие и Чакахай промърмори будистката предсмъртна молитва, докато се приготвяше. Утрото беше студено, макар че въздухът бе тежък и обещаваше поредния зноен ден. Беше скрила децата си възможно най-добре в гера. Те лежаха тихо и неподвижно под купчината одеяла. С огромно усилие Чакахай загърби страха си за тях, така че умът й да бъде бистър. Някои неща бяха съдба или карма, както я наричаха индийските будисти. Може би всички жени и деца щяха да умрат този ден; не можеше да знае. Единственото й желание бе да има възможност да убие за пръв път, да изпълни дълга си към съпруга и децата си.
Завързаната й дясна ръка трепереше, когато вдигна острието, но тя се наслади на чувството да държи оръжие и почерпи сила от него. Знаеше, че Чингис ще отмъсти за нея. Освен ако и той не е бил убит. Най-силно се опитваше да смаже именно тази мисъл, щом изпълзеше в съзнанието й. Как иначе арабите можеха да дойдат при лагера, освен ако не бяха прегазили труповете на народа и на съпруга й? Ако беше все още жив, Чингис би преместил планини, за да защити герите. За монгола семейството беше всичко. На хоризонта обаче нямаше и помен от хана и Чакахай се бореше с отчаянието и търсеше спокойствие, което идваше и изчезваше на бързи пристъпи.