— Показах ти рая — рече Стареца. — Показах ти и ада. Да те оставя ли тук за хиляда живота, или да те върна обратно в света? Какво те очаква, зависи от това колко добре ме следваш. Говори вярно, от цялата си душа. Ще посветиш ли живота си на мен, за да правя с него каквото намеря за добре?
Момчето беше петнадесетгодишно. Докато стоеше на колене и плачеше, последните остатъци от лепкавия хашиш излетяха от младото му тяло и го оставиха разтреперано и слабо.
— Моля те! Каквото поискаш! Твой съм — каза момчето, хлипайки. Все още не смееше да отвори очи, уплашено дали видението няма да изчезне и то отново да остане само тук.
Стареца допря чаша до устните му и го остави да подуши смолата, за която казваха, че вдъхва кураж. Момчето загълта жадно и пурпурното вино се стече по голите му гърди и ръце. Старецът изсумтя доволно, когато тялото се отпусна, отново изгубило съзнание.
Когато се събуди, младежът лежеше на чисти чаршафи в гола каменна стая някъде в крепостта, убежището на Стареца от света. Останал сам, той плака от видяното, без да подозира, че продължават да го наблюдават. Когато спусна крака на земята и се опита да стане, беше твърдо решен никога повече да не вижда демоните от стаята с мъртъвците. Потръпна, когато си спомни как труповете се движеха, гледаха го и всяка картина бе по-ярка и ужасяваща от предишната. Помисли си, че щеше полудее, ако градината не беше останала също в ума му. Нейното спокойствие го беше закриляло дори в ада.
Дървената врата се отвори и младежът пое дълбоко дъх, щом се озова пред онзи, който го бе извел от онова място. Стареца беше дребен и як, със свирепи очи върху тъмно като махагон лице. Брадата му бе намазана и съвършена, но дрехите му си оставаха прости, както винаги, подходящи за човек, който е отказал всички съблазни на богатството. Младежът се просна по очи върху хладния камък.
— Най-сетне разбираш — меко рече Стареца. — Аз те хванах за ръка и ти показах славата и провала. Кое ще избереш, когато настъпи моментът?
— Славата, господарю — отвърна младежът, като се тресеше.
— Животът ти е само птичи полет през осветена стая. Преминаваш от безкраен мрак във вечна нощ, между които има само един кратък миг. Стаята няма значение. Животът ти няма значение, а само как ще се подготвиш за следващия.
— Разбирам — каза младежът. Отново почувства мазното докосване на мъртвата плът и потръпна.
— Съжалявай онези, които не знаят какво ги чака след смъртта. Можеш да се изправиш силен сред тях, защото си видял рая и ада, без да изгубиш кураж.
Водачът на хашишините протегна дружески ръка и помогна на младежа да се изправи.
— Сега можеш да се присъединиш към братята си. Мъже като теб, на които бе позволено да погледнат през цепнатината в стените на реалността. Няма да провалиш тях или мен, когато донесеш идеална смърт в нозете на Аллах.
— Няма, господарю — отвърна младежът, по-сигурен отвсякога. — Кажи ми кого трябва да убия. Няма да се проваля.
Стареца се усмихна. Винаги се трогваше от пламенната вяра на младите воини, които изпращаше в света. И той навремето беше един от тях и когато нощите бяха тъмни и студени, понякога все още копнееше за градината, която му бяха показали. Надяваше се, че когато смъртта най-сетне го прибере, истинската ще бъде толкова прекрасна, колкото създадената от него. Нека има хашиш в рая, помисли си той. Нека отново бъде млад и гъвкав като това момче.
— Ще идеш с братята си в лагера на монголския хан, който се нарича Чингис.
— Сред неверниците ли, господарю? — заекна младежът. Вече се чувстваше омърсен.
— Сред неверниците. Вярата ти ще те държи силен. За това и само за това беше обучаван при нас тези пет години. Беше избран заради умението ти да учиш езици. Можеш да служиш добре на Аллах с този негов дар. — Старецът постави ръка на рамото на младежа. Дланта му сякаш излъчваше топлина. — Сближи се с хана и когато дойде подходящ момент, отнеми живота му с един удар в сърцето. Разбираш ли цената на провала?
Младежът преглътна с мъка. Споменът за ямата беше свеж.
— Няма да се проваля, господарю. Кълна се.
Втора част