20.
Не се долавяше никакъв ветрец в лятната жега. Въздухът бе неподвижен и слънцето опразваше улиците в часовете около пладне. Град Алмашан беше по-скоро само крепост, стар и прашен, макар че покрай стените му минаваше блестяща река. Този ден по бреговете й нямаше жени и деца. Алмашан бе затворен, натъпкан с хора и животни от околните села. Пазарите миришеха на страх и помийни ями, които разнасяха зловоние и не можеха да бъдат изпразнени.
Градските търговци чуваха шепота на бурята в далечината, който ставаше все по-силен. На онези долу не им оставаше друго, освен да гледат към стражевите постове и да се молят за спасение. Дори просяците бяха престанали да викат за милостиня.
— Бъдете готови! — извика Ибрахим на хората долу при портата. Впери поглед от стената с разтуптяно сърце. Почвата около Алмашан беше твърде слаба и бедна, за да става за обработка. Но пък и богатството на жителите му никога не бе зависело от реколтата.
В маранята се появи черна редица конници, приближаващи с плашеща бързина. Те бяха причина любимият на Ибрахим град да бъде пълен с чужденци. Търговци и кервани се бяха втурнали зад стените му в търсене на убежище. Ибрахим ги беше обложил с тежък данък — половината от стоките, които се мъчеха да запазят. Никой не бе посмял да възрази. Ако оцелееше при монголската атака, Ибрахим щеше да бъде изключително богат човек, но това не го правеше особено самоуверен.
Малкият му град се издигаше от седемстотин години край брега на реката. Търговците му бяха пътували чак до земите на Дзин и Испания, за да се върнат със съкровища и безценни знания, но винаги без да събуждат интереса на крале и шахове. Старейшините на Алмашан плащаха данъците си навреме и трупаха богатства от труда на робите неверници. Малкият град бе издигнал стените и хамбарите си от тези печалби, превръщайки се в средище на търговията с хора. Земята не можеше да осигури на Ибрахим дори малка част от богатството, на което вече се наслаждаваше.
Напрегна поглед на ослепителната светлина. Възлестите му ръце се бяха вкопчили в тъмните камъни, останали от някакъв древен форт в далечното минало. Още по-рано градът бил само крайпътен сарай до реката, в който търговците на роби отсядали да починат, преди да продължат към големите пазари на юг и на изток. Алмашан беше изникнал от нищото и ги беше задържал тук.
Въздъхна. Според онова, което бе чул, монголите не разбираха търговията. Те щяха да видят тук само един вражески град. Тюрбанът му беше подгизнал от пот, но той продължаваше да бърше челото си, оставяйки тъмно петно върху прохладната бяла тъкан на робата си.
Пред монголските конници препускаше самотен бедуин и се озърташе през рамо, без да спира. Яздеше чудесен черен кон, чиито размери и скорост едва го държаха на разстояние от преследвачите. Ибрахим забарабани с пръсти по грубия камък, като обмисляше дали да отвори малката врата в портата. Пустинният воин явно си мислеше, че бяга към спасението, но ако портите останеха затворени, монголите може би нямаше да нападнат. Ако пуснеха беглеца да влезе, колко дълго Алмашан щеше да издържи неминуемата атака?
Обхванат от колебания, Ибрахим се обърна и погледна надолу. По улици и базари още се говореше за поражението на шаха и той отчаяно се нуждаеше от новини, но не и на цената на своя град. Не, портата щеше да остане затворена и човека го чакаше смърт. Изпълни се с гняв при мисълта, че неверниците убиват мюсюлманин направо пред града, но много семейства разчитаха на Ибрахим за своята безопасност. Може би монголите щяха да продължат нататък, след като пролеят кръв. Щеше да се моли за душата на нещастника.
Монголската редица беше достатъчно близо, за да различи Ибрахим отделните коне. Потръпна при вида на свирепите воини, които бяха разбили шах Ала-уд-Дин Мохамед и направили на пух и прах огромната му войска пред очите на Отрар. Не виждаше обаче катапулти и каруци — нямаше и помен от многолюдния нашественик, който се бе излял от планините на изток. Най-много три хиляди мъже препускаха към града му, но само конниците не можеха да разтревожат Алмашан. Камъкът под ръцете му отразяваше богатствата от вековната търговия с роби. Стените пазеха тези богатства, както и живеещите зад тях.
Гледаше горчиво как арабинът спира пред градската порта. Мъжът махна отчаяно и завъртя коня си на място, като викаше към хората горе.
— Пуснете ме! Вижте онези зад мен!
Ибрахим усети погледите на останалите около него. Застана абсолютно изпънат и поклати глава. Монголите бяха само на половин миля и той вече чуваше грохота на копитата им. Алмашан бе независим открай време. Не можеше да рискува да си навлече гнева на онзи чуждоземен хан.