Арабинът отдолу зяпна и погледът му се стрелна към носещите се към него воини.
— В името на Аллах! — изрева той. — Нима ще ме оставиш да ме убият? Нося вести, които трябва да чуеш!
Ибрахим сви треперещ юмрук. Конят на мъжа имаше дисаги. Наистина ли беше пратеник? И какви са тези толкова важни вести? Неверниците монголи бяха само на няколко мига разстояние. Чуваше пръхтенето на конете им и гърлените викове на мъжете, докато опъваха лъковете си. Изруга под нос и извърна поглед. Какво беше един живот в сравнение с цял град? Алмашан щеше да оцелее.
Чу се глъчка, Ибрахим се отдръпна от парапета и погледна надолу. За свой ужас видя брат си да удря един страж през лицето. Мъжът падна и макар че Ибрахим извика гневно, брат му вдигна резето и ярък слънчев лъч освети сумрака долу. Преди Ибрахим да успее да извика отново, вратата се затвори, а задъханият бедуин беше на сигурно място вътре. Почервенял от ярост, Ибрахим се втурна надолу по каменните стъпала към улицата.
— Глупаци! — изрева той. — Какво направихте?
Стражите не посмяха да го погледнат в очите, а брат му само сви рамене. Вратата в портата внезапно се разтресе и всички подскочиха. Резето издрънча от удара и някой падна от стената със стрела в рамото. Ибрахим трепна, когато монголите отвън завиха от безсилие и гняв.
— Уби всички ни — рече вбесеният Ибрахим. Усети студения поглед на новодошлия и го игнорира. — Върни им го и може би ще ни пощадят.
Брат му сви рамене.
— Иншаллах — промърмори той. Съдбата им бе в Божиите ръце. Той беше действал и човекът бе вътре в града им. Шумът отвън се засили и накара всички да се изпотят още повече.
Пратеникът бе още задъхан от разминаването на косъм със смъртта. Стоеше с ръце на коленете и Ибрахим видя, че е взел дисагите със себе си.
— Името ми е Юсуф Алгани — каза той, когато дойде на себе си. Не беше пропуснал кавгата между братята и погледът му бе студен, докато се обръщаше към Ибрахим. — Не се бой за града си. Монголските кучета нямат обсадни оръжия. Стените ти са в безопасност. Бъди благодарен, че не си навлече гнева на Аллах със страха си.
Ибрахим потисна яростта и отчаянието си, за да отговори:
— Заради теб брат ми изложи всички ни на опасност. Ние сме търговски град и само стените ни пазят. Какви вести са толкова важни, че си рискувал живота си, за да дойдеш в Алмашан?
Юсуф се усмихна, показвайки само няколко зъба на почернялото си от слънцето лице.
— Имам вест за голяма победа, но не за твоите уши. Отведи ме при шаха и ще ощастливя сърцето му.
Ибрахим примигна объркано, погледна към брат си и отново към самоуверения млад мъж.
— Шах Мохамед не е в Алмашан, братко. Това ли си мислеше?
Юсуф се ухили невъзмутимо.
— Не си играй игрички, приятелю. Той ще иска да чуе какво знам. Заведи ме при него и няма да спомена как едва не ме остави да умра пред стените ти.
Ибрахим запелтечи объркано:
— Наистина не е в Алмашан. Нима идва насам? Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Кажи ми каквото знаеш и ще му предам, когато пристигне.
Усмивката на пратеника бавно изчезна и се смени с огромна умора.
— Надявах се да е тук — промърмори сам на себе си той.
Ибрахим го гледаше как потупва една от кожените чанти, сякаш съдържанието й е станало прекалено горещо, за да я държи спокойно.
— Трябва да тръгвам — внезапно рече Юсуф. Поклони се на Ибрахим, макар че жестът му беше формален и скован. — Думите ми са предназначени единствено за шаха и щом той не е тук, трябва да продължа към следващия град. Може би там няма да ме карат да чакам до последния момент, за да ме пуснат.
Ибрахим щеше да отговори, но шумът отвън спря така внезапно, както беше започнал. Хвърли нервен поглед към своя брат идиот и изтича нагоре по стъпалата. Другите го последваха и всички заедно надникнаха навън.
Монголите си отиваха. Ибрахим въздъхна с облекчение и благодари на Аллах за града си. Колко пъти съветът се беше оплаквал от цената, когато той реши да подсили и поправи рушащите се стени? Беше се оказал хиляди пъти прав. Монголите не можеха да нападнат дома му без своите каменохвъргачки, а може би дори те нямаше да им свършат работа, Алмашан презираше техните мечове и лъкове. Ибрахим гледаше с радост как вражеските воини се отдалечават, без да се обръщат назад.