— Хитри са — рече Юсуф до рамото му. — Сигурно се опитват да ни излъжат. Виждал съм да го правят и друг път. Не им вярвай, господарю.
Самочувствието на Ибрахим се засили.
— Не могат да разбият стените ни, Юсуф — сърдечно отвърна той. — А сега ще приемеш ли прохладни напитки в дома ми? Любопитен съм да разбера какви вести носиш.
За негово съжаление младият мъж поклати глава, без да откъсва поглед от монголските конници.
— Няма да остана тук. Не и когато шахът е някъде наблизо. Той трябва да научи. Съдбата на по-големи градове от този зависят от това дали ще го намеря.
Преди Ибрахим да успее да отговори, мъжът се надвеси през парапета и погледна надолу.
— Убиха ли коня ми? — попита той.
Братът на Ибрахим си прочисти гърлото.
— Взеха го. — Юсуф изруга и той продължи: — Имам една добра кобила. Можеш да я вземеш.
— Ще я купя — отвърна Юсуф.
Братът на Ибрахим сведе глава, доволен от предложението.
— Много е силна. Като човек на шаха ще ти предложа отлична цена.
На Ибрахим не му оставаше друго, освен да стои и да стиска юмруци, докато брат му прати човек да доведе втората си най-добра кобила при портата. Младият пратеник слезе по каменните стъпала и Ибрахим бе принуден да го последва с останалите. Не се сдържа да погледне отново дисагите, като тайно се питаше дали съдържанието им си заслужава едно прерязано гърло. Юсуф сякаш усети това и отново се усмихна.
— В чантите няма нищо ценно, господарю — рече той и почука с пръст главата си. — Посланията ми са ето тук.
Ибрахим се изчерви засрамен, че младият мъж е прочел мислите му. Когато кобилата пристигна, пратеникът я огледа с окото на познавач. Накрая остана доволен и плати на брат му повече от назованото, с което му оказа чест. Ибрахим гледаше кисело как мъжът проверява колана и поводите. Стражите отгоре извикаха, че пътят е чист.
— Готов съм да платя добре, за да чуя вестите — внезапно рече Ибрахим. За негова изненада пратеникът се поколеба. — В злато — побърза да добави Ибрахим, усещайки момента на слабост.
— Добре тогава, господарю — отвърна Юсуф. — И без това се нуждая от средства, за да продължа диренето си. Но трябва да стане по-бързо.
Докато Ибрахим се мъчеше да скрие радостта си, пратеникът даде поводите на един страж и го последва в най-близката къща. Семейството вътре не възрази, когато Ибрахим заповяда да излязат. Само след няколко мига остана сам с пратеника и трепереше от нетърпение да чуе новините.
— Къде е обещаното злато? — тихо рече Юсуф.
Ибрахим беше така възбуден, че изобщо не се поколеба. Извади пълна кесия изпод робата си, все още топла и влажна от допира до кожата му. Младият мъж я претегли на ръка и хвърли поглед на съдържанието с крива усмивка, преди да я скрие.
— Това е само за теб, господарю — рече той едва ли не шепнешком. — Бедността ме принуждава да проговоря, но не и за всяко ухо.
— Казвай — подтикна го Ибрахим. — Ще си остане само между нас.
— Бухара падна, но гарнизонът на Самарканд постигна голяма победа. Войската на хана беше разбита на бойното поле. В момента са слаби. Ако шахът се върне да поведе верните градове, ще имаме главите им. Ако дойде, господарю. Именно затова трябва да го намеря колкото се може по-бързо.
— Слава на Аллах — прошепна Ибрахим. — Сега разбирам защо не можеш да спираш.
Пратеникът докосна челото, устните и сърцето си.
— Аз съм слуга на шаха, господарю. Аллах да благослови теб и почтения ти дом. А сега трябва да тръгвам.
Ибрахим побърза да излезе и закрачи по-самоуверено към портата. Чувстваше погледите на всички върху себе си и дори глупавият му брат се взираше в него, сякаш можеше да познае какви са били вестите.
Малката врата отново се отвори и пусна слънчева светлина и свеж въздух в тясното пространство под стените. Пратеникът се поклони на Ибрахим и поведе кобилата през отвора. Вратата се залости зад него, той смушка животното и препусна в прахта.
Слънцето залязваше, когато Юсуф настигна тумана на Субодай и Джебе. Влезе в импровизирания лагер, отвръщайки на поздравите на воините. Беше на деветнадесет и повече от доволен от себе си. Дори Субодай се усмихна на самочувствието на младия арабин, докато слизаше от коня и се покланяше пред двамата военачалници.
— Там ли е шахът? — попита Субодай.