— Това няма особено значение, Хакон. Според мен врагът така и така няма да ме вижда.
— А какво ще видят?
— Нещо, което хич няма да им хареса. Но ще пощадя вашите очи от тази гледка.
Двамата ми въоръжени съратници и аз изгледахме с любопитство голобрадия юноша, а после вперихме погледите си пред него — там сякаш нямаше нищо повече от въздух, но отначало не смогнахме да съзрем въображаемите същества, които някак бе успял да призове и които тъкмо подкарваше напред с пестеливи замахвания на тоягата. Ала Вивиан, която се бе изкачила с нас чак до входа, ме сграбчи за ръката и измърмори, че ги вижда като прозрачни отражения, изкривени от неравната повърхност на тънко стъкло. Преди да започнем истинското настъпление, тя ни съобщи със страхопочитание, шепнешком, че били всичко половин дузина същества, и всяко се извисявало далеч над човешки бой; редом с младежа вървели два дракона и четири още по-чудати създания.
— Едното е като… като дракон, обезобразен от някаква противна болест, с три глави. А има и още едно, то е най-грозно и изобщо няма глава…
— Амброзиус?
— Да, Хакон?
— Предполагам, че ще е добре и въоръжените ти другари да виждат твоите въображаеми същества. Ще ни е от помощ да наблюдаваме вероятната реакция на врага и маневрите му.
След като се поколеба неохотно, той се съгласи. Не направи никакъв жест, нито пък го чух да каже някоя дума, но от този миг нататък шестте ужасни създания се оформиха пред очите ни, макар и телата им да останаха за нас прозрачни като мъгла. Бран отдясно и Пресуши шише отляво заскимтяха, както не подобава на мъже.
След като вече бях видял какво може да сътвори Мерлин, щом иска да уплаши някого, се замислих дали не сбърках, като поисках зверовете да са видими и за нас. Но после си рекох, че само страхливец може да трепери от някакви си фантоми.
И тъй, дойде мигът, когато ние — трима воини и един млад магьосник — се огледахме предпазливо за последен път и поехме напред.
Първата ни задача бе да изкараме натрапниците от къщата — старият Мерлин явно бе подчертал пред Амби дори още по-настоятелно, отколкото пред мен, колко важно е да се опазят кръглата маса и библиотеката. Според Амби най-жизненоважно бе да направим така, че Комор да не успее да изнесе нито кръглата маса, нито някой от столовете.
Когато настъплението започна, Амброзиус тръгна напред без броня и без оръжие, ако не смятаме за оръжие дървената му тояга. Тя бе изкривена в горния край и приличаше на овчарска гега; бе висока горе-долу един човешки бой.
След като бе изминало известно време от последния ни набег към повърхността, Комор бе поставил стражи на входа на пещерата — може би бяха забелязали край нея някого от нашите. И тези двама нещастници бяха първите жертви на нашата контраатака. Върхът на копието ми лесно прониза гърлото на единия, а бойната брадва на Пресуши шише почти отнесе главата на другия от раменете му — първата схватка свърши още преди Мерлиновите вълшебни чудовища да излязат на бойното поле.
Стиснал щита си в лява ръка и вдигнал копие в готовност, аз се придвижих напред през скалите и тръгнах към къщата по тясната пътечка. Напредвахме в мълчание, със сигурна и спокойна крачка. Амброзиус бе някъде плътно зад нас, а призрачните форми на ужасните ни нечовешки придружители мълчаливо крачеха от двете ни страни.
Когато наближихме на няколко метра до първите пристройки, се мярнаха и първите врагове. А щом ни съзряха, те веднага видяха и чудовищата призраци, подчиняващи се на заповедите на Мерлин. По това как някои от войниците захвърлиха копията си и побягнаха, стана ясно, че те виждат драконите фантоми сякаш са от плът и кръв, и това караше сърцата им да спират. Те чуваха и как скърца земята под огромните им крака и подушваха дъха им. Останалите воини на Комор се вцепениха от паника и не можеха да откъснат очи от вълшебните чудовища за достатъчно дълго време, че да забележат истинските воини с истинското хладно желязо в ръце, които се готвеха мигом да ги посекат.
Острията на мечовете ни вече бяха потънали в кръв. Без никакво колебание ние напредвахме, като пътьом ритахме вратите на пристройките — мимоходом ги прочистихме от шепата смаяни злодеи. Някои от войниците на Комор хвърлиха оръжието си, преди да побегнат, други пък ги отнесоха със себе си, но едва шепица останаха по местата си и се опитаха да се бият. Кръвта на двама-трима се разля върху старите петна в параклиса, а пък един умря в нужника.