След минута-две вече бяхме опустошили и обора и влязохме в къщата през кухнята. Сякаш никой в дома не бе чул крясъците навън и дрънкането на оръжие — никак не ни очакваха. Неколцина от робите на Коморовата войска и разни други лепки, повлекли се с тях, се мотаеха между печката и фурните. Щом нахлухме, те изхвърчаха с писъци от кухнята, а миг по-късно голямата стая се изпълни с дим и пара от гърнетата, разлени по пода и по печката.
Не обърнахме никакво внимание на окаяните роби и слуги, избягали от нас панически, и продължихме.
Минахме през централната зала на долния етаж и влязохме в залата с кръглата маса през вратите, които вече бяха отворени — но само за да не открием жива душа вътре. Тежките дървени столове, покрити със сложна дърворезба, не бяха подредени край масата, а стърчаха навсякъде из залата — един-два дори бяха катурнати върху другите, а трети дори бе покачен върху нея. Безцеремонно ги сбутахме встрани, тъй като търсехме спотаили се сред тях врагове. Нямаше никакъв признак Комор или пък неговите хора да са разбрали каква е истинската природа на тези мебели, макар със сигурност да бяха минали през стаята, търсейки какво да отмъкнат.
Нашите чудовища фантоми също бяха дошли с нас — тропаха и точеха лиги, навеждаха се там, където таванът беше нисък, някои влачеха след себе си дебели уродливи опашки.
Следващата ни спирка бе оръжейната, тъй като смятахме, че там можем да намерим някой укрил се враг, а и защото и тримата искахме да се превъоръжим поне частично.
След като припряно награбихме по някое от прекрасните оръжия, складирани там, изкачихме една тясна стълбичка отзад в къщата и стигнахме до библиотеката.
Вратата на библиотеката беше здраво затворена, но когато доближихме, в отговор на заповеден жест на Амброзиус с тоягата, тя рязко се отвори.
Тук бяха се скрили около половин дузина магьосници от тези, които служеха на Комор. Някои бяха жени, други — мъже, а един-двама от мъжете бяха друиди, ако се съди по татуировките и дрехите им. Всичките изглеждаха стреснати и (колко уверен се чувства човек, като го види!) уплашени от това, което се опитваха да вършат по полиците и масите. Но в следващия миг тоягата на Мерлин в ръцете на младия си господар започна да ги размята, както метлата в ръцете на домакинята размята боклука.
Двама-трима войници, които също бяха тук, побягнаха, а други двама, не толкова бързи, паднаха под нашите мечове.
След като вече бяхме влезли в библиотеката, спрях да се поогледам. Натрапниците на Комор бяха омели до шушка няколко полици и сега много свитъци и плоски книги, направени от листи, наред с някои още по-странни предмети, чието предназначение изобщо не ми бе ясно, бяха разпръснати навсякъде, по масите и по пода. Помислих си, че онова, което сме прекъснали, е било систематични опити за вандализъм. Къдравата пепел в една от най-близките камини предполагаше, че няколко свитъци вече са били изгорени.
— Елате, вижте!
Стаята се беше променила, откакто бях влизал в нея за последен път. Бе се стеснила — според мен неестествено — към края; рафтовете за книги се бяха сбутали по-нагъсто и между тях човек едва се провираше, а най-отзад изкривената стая завършваше със стена, която изглеждаше като направена от плътно стъкло. Зад тази стена — образ, разкривен от стъклото — се виждаше друга стая, на вид твърде далечна, в която се разхождаха странно облечени хора.
Не можех да видя нито един от тях достатъчно добре, че да го позная, ако случайно познавах някой от тях, но мисля, че това не бе трудно за Амброзиус.
Когато се зачудих на странната гледка, юношата ми измърмори:
— Всички библиотеки са всъщност едно и също място, Хакон. Щом разрушиш една, разрухата може да плъзне и по другите.
После ми обясни, че една от задачите, поставена от Мерлин на нашия нападателен отряд, била да запечатаме плътно този коридор. Амброзиус припряно ни накара да струпаме барикада — трупахме на камара цели рафтове с книги. Една от полиците — носехме я ние с Пресуши шише — се строши с величествен рев сякаш рухваше зид — явно не можеше да издържи присъствието на малки материални тежести, които мърдаха и се олюляваха.
Изглежда това ни отне доста време, но всъщност бяхме приключили работата си. Светлината от другия свят, огряваща стаята през стъклената стена, примига и помръкна, и не след дълго библиотеката на Мерлин се превърна отново в най-обикновена стая в къщата, макар и странна наистина.