Когато на връщане отново минахме през библиотеката — след като направихме каквото можахме, за да я подсигурим срещу всякакви разрушителни нахлувания оттук нататък — слязохме по главното стълбище до централната зала трапезария. Там ни чакаха една шепа офицери и воини, късно предупредени за нахлуването ни.
Те се нахвърлиха срещу нас с оръжие, крещейки бойни викове на странен език, и така влязохме в най-сериозната досега схватка. В тази стая нашите три наточени остриета и чудовищата от мъгла, които се виеха край нас и удряха несъществуващите си глави във високия таван, се изправихме срещу почти дузина врагове. Но така бе само в началото. Половината от противниците ни нададоха безмозъчни писъци също като кухненските роби, веднага щом съзряха онова, което ги караше да виждат младият Амброзиус, и търтиха да бягат. Дори и онези трима, които все пак се осмелиха да влязат в бой, не можаха да помогнат с нищо — бяха ги обзели фаталните, страховити видения, изпратени срещу тях. Когато съсякохме и последния враг в залата, аз се огледах за самия Комор с надежда, че се е нервирал достатъчно, за да се присъедини към военачалниците си, но за мое голямо разочарование не го открих тук.
Щом излязохме отново навън, последва нова схватка в покрития с калдъръм двор, току пред входната врата. Там, когато един-двама от най-храбрите врагове дръзнаха да вдигнат мечове срещу сенките чудовища на младия Амброзиус, се оказа, че те могат да притежават и значителна твърдост. Оръжията и броните на Коморовите воини бяха смазани, плътта им — разкъсана от невидими нокти и зъби. Щом чудовищата добиха плът, те станаха и много по-видими за всички присъстващи. Когато онова безглавото взе да подрипва покрай мен, право да си кажа, замалко и аз да си захвърля оръжието и да подвия опашка.
Обичайно е победителите във всяка битка да се хвалят. Но онова, което осъществихме през онзи ден, всъщност не беше истинска битка, нито схватка даже, а най-обикновен разгром. Изобщо не можеше да се мери с кървавата битка върху стената.
Когато най-накрая разчистихме къщата и двора от врагове и отново можехме да хвърлим поглед отвъд стената, не видяхме ни помен от тела — очевидно гробарският отряд на Коморовата войска се бе справил с разчистването на труповете от предишната битка.
Повечето от моите другари, дошли с мен от Северната земя, разбира се, бяха паднали тук. Очаквах скоро да ги срещна отново във Валхала, някой ден — според мен бе много вероятно този някой ден да дойде много скоро.
Но със сигурност този ден нямаше да е днешният. Не и когато на моя страна се бие онзи, който наричаше сам себе си Амброзиус.
Когато след кратко спиране, за да си поемем дъх, нашата контраатака връхлетя върху портата на къщата и помете в яростна паника неколцината души отпред, видяхме Комор, застанал върху стената, разговарящ за нещо с военачалниците си. Прокълнатия успя да скочи върху гърба на един кон и да се измъкне. Бе решил, че няма никаква полза да продължава да раздухва паниката сред войските си.
Можехме и да посечем някои от онези, които търчаха пеш, но не ги преследвахме дълго. Не виждах нито слава, нито чест, а със сигурност — и никаква изгода в това победителят да коли хора, захвърлили оръжията и впуснали се в бяг.
— Ела, погледни!
За огромен ужас и смайване на моите другари по оръжие открихме бившия им спътник Трейн — Ивалд, вързан за една пейка в двора, където очевидно бе измъчван, посичан и горен, или от ръката на самия Комор, или по негова заповед. Когато тялото, завързано за импровизираната диба за мъчения, се сгърчи и нададе звук, осъзнахме, че невероятно, ала в него все още се таеше искрица живот. Прясната му кръв все още капеше с ритмично пулсиране в една тъмна локва.
Сега забелязах, че едното око на берсерка наистина бе извадено от стрела — острието и парче от счупеното й стъбло все още стърчаха от черепа му. От очната орбита все още се стичаше свежа кръв.
Младият Амброзиус, по-блед от всякога, с ужас и отвращение заяви, че в този случай неговите магии с нищо не могат да помогнат.
Мъжът искаше да ни прошепне нещо. Трудно беше да разберем какво, като се има предвид състоянието му. Но когато го повтори, осъзнах, смаян, че не моли за смърт, а иска оръжие!
Отстъпих, клатейки глава. Горкият окаяник вече не можеше да държи оръжие, а и без това врагът вече го нямаше. От Ивалд почти нищо не бе останало. Всъщност бяхме сигурни, че е точно той единствено заради чуканчето на липсващата му ръка. От лицето му не бе останало почти нищо, мъжествеността му бе осакатена, сякаш с тъп нож, а единствената му ръка вече нямаше пръсти. Изобщо не се поколебах и направих на бившия си другар по оръжие единствената услуга, възможна при тези обстоятелства — довърших го с удар на копието си право в сърцето.