Когато бездиханното му тяло най-после замря, ние го развързахме от импровизираната диба и го положихме както подобава върху наполовина издигнатия зид, а очните му орбити покрихме с камъчета (все още имах цяла торба със злато и сребро, но сред предметите нямаше ни една монета); онова, което бе останало от единствената му ръка, положихме на гърдите му. Изтъкнах пред другарите си, че е редно да отнесем тялото, за да бъде изгорено заедно с телата на старите ми другари, паднали в предишния бой, когато намерим време и открием телата на всички — със сигурност никой воин не се бе бил по-храбро и по-добре от тях.
Един от огромните стражеви огньове на Комор все още гореше, а и ние с малко вълшебна помощ, както във всички други неща, засягащи домакинството, бяхме стъкнали още един с дърва от запаса на къщата — на него изгорихме телата на убитите врагове и приятели.
Когато след около половин час се върнах при дибата — вече бяхме изгорили по-голямата част от телата — забелязах, че тялото на Трейн — Ивалд е изчезнало. Естествено, предположих, че някой от новите ми другари по оръжие вече го е занесъл на кладата.
XXII
Скоро след като и последният от воините на Комор изчезна от погледа ни, тоягата на Амброзиус, това мистично оръжие, на което не можа да устои нито един от враговете ни (дори и онези магьосници в библиотеката), изведнъж пламна сама и бързо се превърна в шепа пепел.
Стори ми се, че младежът сам бе решил да я унищожи и сам го бе осъществил, без да пита стареца от скалата.
Когато бяхме вече твърдо убедени, че наоколо не се спотайва нито един от хората на Комор, и след като аз като командир бях освободил официално Бран от длъжността му, той мигом свали меча от кръста си и забърза към пещерата — човек, наистина изцяло обзет от грижа за семейството си. Този път аз се отклоних и не пожелах да го придружа, тъй като реших да не полагам особени усилия да видя Джандрий, докато не ми се удаде да й погостувам в отсъствието на нейния съпруг.
Разбира се, те бяха само артисти. Е, както и по-голямата част от викингите, аз уважавах способностите на един човек много повече от произхода или социалния му ранг; когато и да намерех съчувстващ слушател, аз не без гордост разказвах историята за това как собственият ми дядо бе започнал живота си като роб. Бил пленен още като дете по време на някакъв сблъсък между две племена в Исландия и със собствените си усилия се бе издигнал до положението на свободен човек, а дори и по-високо — забележително, ала далеч не невероятно постижение за времето и мястото, в които бе живял.
При първа възможност да поговоря с Джандрий насаме й казах:
— Бях напълно убеден, че ти си върховна жрица.
— Зная, Хакон. Съжалявам. Налагаше ни се да се преструваме, че сме служители на оракула, тъй като според нас животът ни зависеше от това да държим Комор зад портата. А и ти, би ли влязъл в битка, за да защищаваш някакви си панаирджии?
— Бих влязъл в битка заради тебе, милейди, за да защитя твоята чест, каквато и да бе ми казала, че си.
Хубавите й бузи се изчервиха и тя сведе поглед. Но после отново го вдигна сякаш не можеше да се сдържи. Сви безпомощно рамене.
— Истината е, че никой от нас не е онова, което изглежда.
— Мисля, че аз съм точно това. Опитвам се да не бъда ни повече, ни по-малко от онова, което изглеждам, и не съм те лъгал нито за името си, нито за богатството си.
И тъй, стояхме там, а бебето плачеше в ръцете й.
И нищо не се случи. Както разбрах по-късно, всъщност Джандрий изобщо не е мислела за мен. Просто я бяха обзели завистливи мечти за това какъв ли е животът на една кралица или на една благородна дама, а в мен тя виждаше някакви възможности в тази посока, каквито й се струваше, че изцяло липсват в сегашния й живот.
Когато намерих време да се замисля, най-много се подразних от това как ме е заблудила Вивиан. Тя, с нейната така горда, дори понякога снизходителна осанка, не била нищо повече — или почти нищо повече — от най-обикновена курва!
Изкушавах ли се да накажа Вивиан, задето така ме е измамила? Е, почувствах такъв моментен подтик, но лесно му устоях. Истината беше, че от измамното поведение на Вивиан аз нищо не бях загубил — но се чудех какво ли ще направи Амби (или младият Мерлин), когато разбере. Но после се усмихнах подигравателно на собственото си тъпоумие. Разбира се, той би трябвало да е знаел истината, още преди аз да я разбера.