— Не й казвай, Хакон, че аз съм Мерлин. Или пък че някога ще стана Мерлин, ако искаш, така го приеми. Тя все още не разбира, че онова, в което трябва да се превърна някой ден, е онзи старец долу в скалите; дърт, изгнил и сбръчкан — ако му беше останала кожа, щеше да е сбръчкан… който дрънка понякога глупости. Като говори, нали знаеш, понякога ги приказва едни безсмислици…
— Заклел съм се да му служа — сковано отвърнах аз. Щеше ми се да можех да оборя това описание, ала не можех.
— Верен човек си ти, Хакон. Надявам се, че всеки бог, който би могъл да те възнагради, ще те възнагради.
— Благодаря ти, Амброзиус — поколебах се. — Ти как ще… Как е бил окован в скалите старецът, наистина? Вярно ли е, че нищо не може да се направи, за да бъде измъкнат оттам?
— Нищо не може да се направи! — тежко въздъхна юношата. — Доколкото разбирам, всички истории, които съм чул, са истина. Взел, че хлътнал — тъй де, и аз като остарея, ще взема да хлътна — по някаква млада жена на име Ниму, която ще да е тя — пък тя го измамила… такова де, мен ще измами, като остарея…
Амброзиус поклати глава — изглеждаше също толкова объркан, колкото и всеки юноша на неговата възраст, когато вземе да разсъждава за женския начин на мислене и за сложнотиите на живота.
Макар че бях малко по-възрастен от великия магьосник в този му облик и може би по-мъдър в някои отношения, бях готов да му съчувствам.
— Няма нищо да казвам на Вивиан за това кой си и… кой ще станеш.
— Благодаря ти, Хакон. Тя ме обича такъв, какъвто съм… а и аз я обичам отчаяно.
Поговорихме си още малко. Той ми каза — и аз с готовност му повярвах — че по пътя към целта — възстановяването на Камелот — ще има страхотни трудности, защото Моргана и другите са против този план.
Амброзиус ми разказа и за това, че Моргана и старият Мерлин били противници, защото тя искала да върне на трона стария Артур. От друга страна, на стареца му било писнало от Артур и от неговото непостоянство, преди да загуби трона.
Амброзиус заведе мен и Бран в кръглата зала, преди да ни напусне.
— Защо дойдохме тук, Амброзиус?
— Мислех, че ще е добре, ако видите как е изглеждал Камелот и как би могъл отново да изглежда.
Останахме в залата на кръглата маса само няколко минути. Бях влизал там и по-рано, разбира се, и не ми се беше случило нищо кой знае колко забележително. Но този път имаше мигове, когато си представях как стоя сред някакво място, което изглежда съвсем различно от това — зала с много огледала, такива едни странни видения. Ала когато се огледах внимателно край себе си, никъде не видях и пукнато огледало. Само каменни стени и копринени гоблени, един до друг, един до друг, които се губеха в мрака, в недостижимия мрак.
Сега ленените покривала бяха махнати от столовете, но сякаш един стол липсваше.
И отново старият Мерлин ме извика на разговор и потвърди подробностите на моята мисия — да открия Ланселот. Освен това ми съобщи, че изпраща Амброзиус със съвсем друга задача, а Бран и хората му, с трета.
След като премислих, реших да не говоря с Мерлин за последния си разговор с Амброзиус.
Но главната тема на разговора ни бе моята мисия — да открия Ланселот и да го убедя да се върне.
— КАЖИ МУ, ЧЕ МЕРЛИН СЕ НУЖДАЕ ОТ НЕГОВАТА ПОМОЩ.
— Ами ако ме пита за Артур?
— АКО ЛАНСЕЛОТ ЩЕ ТЕ ПИТА ЗА НЯКОГО, ТО ЩЕ Е ЗА ЛЕЙДИ ГУИНИВИЪР.
— И какво да му кажа?
— ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАЕШ. СИРЕЧ НИЩО.
— А…
— МИСЛЯ, ЧЕ КОГАТО ГО ОТКРИЕШ, БИТКИТЕ НЯМА ДА СА МУ ОМРЪЗНАЛИ ЧАК ДОТОЛКОЗ, КОЛКОТО МУ СЕ СТРУВАШЕ, КОГАТО ИЗБРА ДА ОТИДЕ В МАНАСТИР. СТИГА Е ВЕХНАЛ СРЕД ОНИЯ ПОПОВЕ. МОЖЕ БИ И РЕЛИГИЯТА ВЕЧЕ МУ Е ОМРЪЗНАЛА. — Последва странен звук; осъзнах, че това всъщност би трябвало да е смехът на стареца. — НО НАЙ-МАЛКОТО ЩЕ ИЗСЛУША С УВАЖЕНИЕ ЕДИН ВОИН КАТО ТЕБЕ.
Старият Мерлин спомена още, ей тъй между другото, че по време на предстоящото ми приключение съм щял да срещна тролове, а може би дори великани или други чудовища, на които извън границите на Логрис можеше да се натъкнеш рядко, ако не и никога.
Що се отнася до това какво мислех аз, троловете за мен си бяха митични създания. Но в известен брой разкази те със сигурност съществуваха и ако старецът казваше, че трябва да ги приема за факт от действителността — кой да ти се кара с него? Щом му дойдеше времето, щях да се справя и с тях.
— Господарю Мерлин… Когато бъде построен новият Камелот, ще бъде ли той и мой дом?