— ЩЕ ИМАШ МНОГО ДОМОВЕ — И НИТО ЕДИН.
Изглежда нямаше да успея да науча никакви други подробности за това какво положение ще заемам в този нов свят.
— Ще дойде ли някой с мен да търсим Ланселот?
— ТИ КОГО ИСКАШ ДА ВЗЕМЕШ?
— От начина, по който говорехте, сър, предположих, че ще има битки. Ако е така, със сигурност бих се справил по-добре с помощта на неколцина добри бойци.
— НАМЕРИ ЛАНСЕЛОТ И ТОГАВА СЕ БИЙ. ЩЕ ТИ ОСИГУРИМ ВСЯКАКВА ПОМОЩ, КОЯТО ТИ Е НУЖНА.
— Добре, щом казвате, сър. Но на мен ми се струва, че великият, легендарният Ланселот трябва да е вече много стар…
— СПОРЕД ОБИКНОВЕНИТЕ МЕРКИ ЛАНСЕЛОТ СЕГА Е НА ПЕТДЕСЕТ И НЯКОЛКО ГОДИНИ. ДОСТА СТАРИЧЪК Е ЗА ВОИН. НО В НЕГОВИЯ СЛУЧАЙ — НЕ ТОЛКОВА ВЕХТ, КОЛКОТО СИ МИСЛИШ. ТОЙ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕ ДА ВЕРБУВАШ ДРУГИ БОЙЦИ. ИМЕТО МУ И ПРИСЪСТВИЕТО МУ ЩЕ ГИ ПРИВЛЕКАТ. КОГАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, КЪМ ТЕБЕ ЩЕ СЕ ПРИСЪЕДИНЯТ ДОСТАТЪЧНО БОЙЦИ — АКО СИ ДОСТОЕН ЗА ТОВА.
Замислих се.
— Бих искал да се погрижите за Бран и семейството му. Е, и за всички негови хора от тоя оракул. Може би няма толкова голямо значение дали те наистина са прорицатели и служители на оракул, или прости панаирджийски шутове. Може би това всъщност изобщо няма значение.
— ПОНЯКОГА ЗАПОЧВАШ ДА ПРОЯВЯВАШ МЪДРОСТ, ХАКОН.
Бран повече от всеки друг продължаваше да се тревожи за това, че никой от нас не бе успял да разбере кой е живял преди нас в къщата — предполагаше се, че тези хора са служили или са владеели оракула, преди да пристигнат той и трупата му — нито пък какво е станало с тях.
Бран отиде при Амброзиус и настоя да види стареца и да разговаря с него.
Младежът не беше много въодушевен.
— Защо искаш да говориш с него?
— По-скоро на него бих го обяснил. Вярвам, че вие с него не сте съвсем еднакви.
— Не, не сме. Но за това, Бран, мога аз да говоря с тебе вместо него.
Бран погледна първо мен, после и своите хора сякаш искаше помощ, ала Мерлин бе мой господар, пък и без това нямаше как да му помогна.
И тогава Мерлин, по-старият магьосник, започна да говори чрез своето по-младо тяло — както се бе случило в лагера на Вортигерн. Долавях разликата в гласа на Амброзиус, виждах я в лицето му. Ето какво каза на Бран — а аз и останалите го слушахме:
— Пещерата на оракула бе празна от много, много години, когато аз, Мерлин, дойдох тук и я избрах за своя. Къщата и стената са нови. Ти и хората ти сте тук по моя покана. В тази къща и в тази пещера не може да се влиза, на този нос не може да стъпи човешки крак, нито даже да го види човешко око, освен ако не му бъде позволено.
— Комор и неговата армия, да не би да имаха позволение от тебе да нападнат?
— Тогава бях твърде уморен и не успях да ги удържа.
Сега Бран проявяваше повече дързост, отколкото според мен изискваше едностранният ни дуел. Продължи да притиска Мерлин с безмилостна смелост, към която не можех да сдържа уважението си:
— Кой поддържаше огъня във всичките камини? Чии дрехи носим, чии прасета, пилета и яйца ядем? Чии са бутилките вино, които изпихме?
Амброзиус кимна. Гласът на стария Мерлин Амброзиус като че ли прозвуча смутено при този въпрос.
— Май твърде рано подготвих тези столове. Те бяха предназначени за една двойка, която никога не дойде, за да заеме тези почетни места.
Бран продължи да настоява:
— Старче, имам чувството, че тази къща и обграждащият я зид са много древни, може би по-стари и от тебе. И въпреки това са недовършени. Видях и мъх, поникнал върху камъните.
— Основите на стария Камелот оцеляха. Но горната стена, каквато сега я виждате, а и къщата, такава, каквато е днес, бяха построени за вас. Моята цел бе да създам убежище за вас седмината, когато търсехте подслон в мрака.
— Значи знаеше, че идваме.
— Вече ти го казах.
Последва дълго мълчание, преди Бран да продължи, сега много по-смирено:
— Защо сме толкова важни за тебе, господарю Мерлин?
Никакъв отговор.
Бран настоя:
— Искам да знам. Струва ми се, че имам право да знам. Защо ни смяташ за толкова важни?
Лицето на Амброзиус отново се бе изменило и отново бе лице на младеж — силен, ала раним. Последният въпрос на Бран не получи друг отговор, освен далечния вой на вятъра.
XXIII
Първоначалната тревога на Илейн, предизвикана от тайнствения Фишър, и дори страхът й от още по-ужасната Моргана изведнъж бяха изчезнали, погълнати в огромния ужас от бруталния убиец и неговата банда, завзели нейната лаборатория.