Името на убиеца определено беше Мордред. Или поне, като се има предвид обхваналата всичко и всички напоследък артурианска лудост, другарите му постоянно го наричаха с това име, а той явно приемаше това с охота.
И малкото, което си спомняше Илейн за Мордред от легендите за крал Артур, беше всичко друго, но не и успокояващо.
Поглеждайки таблото пред себе си, тя забеляза, че ако натисне две-три копчета, които й бяха съвсем подръка, записващата апаратура на охраната ще започне да записва показваното на телевизионните екрани, както и всички звуци, идващи от стаята под наблюдение. Илейн протегна ръка към копчетата с намерението да запази върху лазерен диск лицата и говора на убийците, както и недвусмислено доказателство за престъпленията им.
Минути след това, тъй като искаше да изпипа всичко до съвършенство, тя прегледа диска — и откри, че на него не се е записало нищичко. Нямаше никаква очевидна причина за подобен неуспех. Тя си поигра малко с апаратурата, но нищо не можа да открие. А точно сега си имаше и един още по-належащ проблем, за който трябваше да мисли.
Когато Илейн обмисли положението си в момента хладнокръвно, доколкото можа, тя осъзна, че чувството за относителна безопасност, което внушаваха дебелите стени и огромните ключалки на вратите в стаята на охраната най-вероятно бе илюзия. Но въпреки това чувството си оставаше. Страхът й беше минал дотолкова, че да си позволи да огладнее, и изведнъж тя почувства вълчи глад. За късмет тук се намери някаква храна. В единия ъгъл на стаичката имаше малък хладилник, където дежурните си държаха обяда или закуските, и те не бяха успели да изядат всичко.
Мордред. Припомни си основните черти на героя, описан в традиционните легенди за крал Артур, и се почувства всякак, но не и успокоена.
Но за момента никой не я закачаше. Докато предъвкваше изсъхнал къшей сандвич, тя се опита да измисли какво да прави по-нататък.
До стаята с генераторите до електронния прекъсвач тя нямаше никакъв достъп, макар и да имаше ключ от „Охраната“. Пък и големите ръчни шалтери бяха неподвижно застопорени. А нищо друго не вършеше работа. Шалтерите, когато ги бе огледала отблизо, се оказаха заварени на „включен“. Сигурно подобен подвиг е бил придружен от огромни волтови дъги и искри, предположи Илейн; или поне това беше единствената що-годе логична идея, която й хрумна, докато се опитваше да си го обясни. Ако трябваше да противопостави пряко още по-голяма сила на подобна мощ, можеше със същия успех и да се самоубие, а тя далеч не беше готова да извърши това.
Докато Илейн продължаваше да се чуди какво би трябвало да направи по-нататък, близкият екран изведнъж светна.
— ТУК ФИШЪР — подредиха се буквите, чернеещи на кремавия фон. — ПРЕДЛАГАМ ТИ ОТНОВО ДА ПОГЛЕДНЕШ ЛИНЕЙКАТА. ДА, ТОЙ ВСЕ ОЩЕ Е В ЛИНЕЙКАТА.
Какво ли значеше това, за Бога? Дори й беше трудно да си спомни, че отначало Фишър й вдъхваше страх. Сега с благодарност го приемаше за съюзник, макар все още да я гризяха съмнения дали би могла да му се довери.
Набързо натрака на клавиатурата, че е получила съобщението, а после, тъй като стаята, в която се намираше, нямаше прозорци, използва дистанционното, за да завърти една от външните наблюдателни камери и да огледа какво става на паркинга. Там беше колата на Фишър, а малко по-нататък и нейната собствена — за лош късмет тъкмо тя беше най-далече от сградата. А малко по-близо до нея, точно където си беше и преди… микробусът, заемащ сега същото място, където преди бе линейката, бе съвсем друг. Дори вече не беше и линейка, макар Фишър току-що да го бе нарекъл така.
Илейн приближи обектива с телескопичната леща към колата и напрегнато я разгледа. Макар външните белези и дори цветът да се бяха променили изцяло, забелязваха се и определени неща, които предполагаха, че наистина това би могла да бъде същата кола. Например размерите и формата в общи линии съвпадаха. И друго нещо — май беше паркирана по абсолютно същия небрежен начин, под същия лек ъгъл спрямо очертанията на мястото за паркиране, като по този начин заемаше цели три места. Дали номерът е сменен или не — това вече Илейн не можеше да каже. Но най-позната й бе мъничката вдлъбнатина върху една от вратите откъм сградата.
Сега тя беше боядисана и оборудвана външно точно като кола, принадлежаща на фондацията „Антробус“. Естествено, организацията наистина притежаваше няколко коли, включително и поне един микробус, за делови и ремонтни пътувания, които сновяха из града и до автогарата и обратно. Но Илейн си мислеше, че единственият голям микробус на компанията — но различен модел от този — в момента е паркиран в гаража, скромна постройка, подслонена сред храстите, до която от паркинга водеше един къс път.