Тя се върна към клавиатурата и набра:
— ПОГЛЕДНАХ Я.
— ТРЯБВА ДА СЕДНЕШ НА МЯСТОТО НА ШОФЬОРА ВЕДНАГА ЩОМ МОЖЕШ, И ДА Я ИЗКАРАШ ОТТУК. НЕ ТВОЯТА КОЛА, ТЯ НЕ Е БРОНИРАНА.
Точно сега перспективата да се махне оттук, по какъвто ще да е начин й се виждаше направо великолепна. Тя бързо отговори:
— КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?
Отговорът на Фишър дойде веднага.
— В ЛИНЕЙКАТА.
После думите изчезнаха. Екраните на компютрите, които Фишър бе наблъскал със стихове още преди часове, продължаваха по програма, а това никак не й помагаше.
Да, това никак не й помагаше, съвсем меко казано. Но по необходимост трябваше да се довери на Фишър, макар и разумът да я предупреждаваше, че не разполага с никакво доказателство, че може да му се вярва.
Стихът отново изчезна и Фишър пак заговори:
— ТРЯБВА ДА ИЗКАРАШ ЛИНЕЙКАТА ДАЛЕЧ ОТТУК. МОРГАНА НЕ МОЖЕ, А НЕЙНИТЕ ХОРА СА МЪРТВИ.
— ЗНАМ, — отвърна Илейн. — ВИЖДАМ ТРУПОВЕТЕ ИМ.
— И АЗ НЕ МОГА. АКО СЕ ОПИТАМ ДА МРЪДНА, ЩЕ МЕ ИЗДИРЯТ. ТЕБ НЕ ТЕ СЛЕДЯТ МНОГО ВНИМАТЕЛНО.
— ЗАЩО АЗ? — изплъзна се от устата й.
— ЗАЩОТО НЯМА КОЙ ДРУГ. — След пауза невидимият й събеседник добави: — ЗНАЕШ КАКВО Е ЗАЛОЖЕНО НА ТАЗИ КАРТА.
Този път Илейн си помисли, че поне знае какво иска да каже Фишър. Животът на самия крал Артур, както и неговото кралство, зависеха само от нея.
Е… със сигурност трябваше да мисли и за собствения си живот, да не споменаваме за живота на Фишър.
Каквато и да беше истината за Артур, на Илейн й беше достатъчно лесно да повярва, че в тайнствено преобразилата се кола има някой, който наистина е в голяма беда, и щеше да продължи да бъде в опасност, докато колата е на паркинга, където лесно можеха да я докопат Мордред и бандата му. И те вярваха в Артур — достатъчно силно, че силата на убеждението им да ги накара да убият някого.
Докато преценяваше шансовете си да се измъкне към паркинга и да стигне до линейката, или дори до собствената си кола, макар и да беше по-далече, и да офейка, Илейн се опита да забележи къде се намира всеки един от хората на Мордред; непрекъснато все по някой от тях изчезваше от лабораторията.
Фишър все още се намираше при скритата си клавиатура и май започваше да губи търпение.
— ИЛЕЙН? МОЖЕШ ЛИ ДА СТИГНЕШ ДО ЛИНЕЙКАТА?
— НЕ МЕ ИЗНЕРВЯЙ. КЪДЕ СА ХОРАТА НА МОРДРЕД? ЗА КАКВО Е ИЗОБЩО ВСИЧКО ТОВА?
Последва пауза, сякаш Фишър се опитваше да измисли някакво задоволително обяснение — или може би просто да овладее гнева си към тази млада жена, която не скачаше веднага да изпълни тази или онази заповед, а вместо това настоятелно задаваше въпроси.
После дойде и отговорът:
— ЗАРАДИ КОСТИТЕ НА МЕРЛИН. ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА МАГЬОСНИЦИТЕ ПРИТЕЖАВАТ ГОЛЯМА МАГИЧЕСКА СИЛА. ВЯРВАЙ МИ. МОРДРЕД ИСКА ДА ГИ ИЗВЛЕЧЕ ОТ СКАЛИТЕ И ДА ГИ ЗАВЛАДЕЕ. МОРГАНА СЪЩО. КАКТО И АЗ, НО МОЯТА ЦЕЛ Е ДОБРА.
Ха де.
Докато смели този отговор, Илейн хвърли отново бърз поглед към екрана, за да види какво става в лабораторията й. Мордред и някои от хората му бяха дълбоко погълнати от някакъв личен разговор, който микрофонът на охраната не бе достатъчно чувствителен да долови.
На другия екран, до лакътя на Илейн, Фишър отново започна да й натяква.
— ТЪКМО СЕГА Е МОМЕНТЪТ ДА ИЗТИЧАШ ДО ЛИНЕЙКАТА. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ БАВИШ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ СЕ ВЛОШАВАТ ШАНСОВЕТЕ ТИ.
И това никак, ама никак не й помагаше. Илейн отново загриза нокти и се взря, гърчейки се от нерешителност, в своята стара, някога тъй позната лаборатория, сега превърнала се в убежище на чудовища. От време на време из стаята с хипостатора, в подчинение на някакви физични (или магични? Имаше ли разлика?) закони, които Илейн изобщо не бе и започнала да схваща, хвърчаха парченца от най-различните нови светове, до които се докосваше дисплеят.
Всеки път, когато погледнеше натам, нея я втрисаше. Не можеше да се сдържи. Отломки от древни кости и прясна, макар и древна кръв, засипваха мъртъвците от двайсет и първи век, проснати на пода. Мордред и хората му се разкарваха насам-натам с ботуши и газеха труповете по пътя си. Въображението й и шокът превръщаха клонки, листа и буци черна пръст в части от човешки тела.