Сега и фондацията „Антробус“, и, както се надяваше, цялата тази изпълнена с лудост и убийства нощ бяха вече зад гърба й.
Изведнъж кошмарът отново я връхлетя — още един голям бус, същински близнак на онзи, с който бяха пристигнали Мордред и бандата му, внезапно изникна отпред, спря рязко напреки на шосето и блокира единствения възможен изход — нейното бягство явно беше дотук.
Точно когато Илейн инстинктивно протегна крак към спирачката, Фишър — или пък някоя по-могъща сила — се намеси на нейна страна. В един миг фаровете й осветиха познатия път, блокиран от тържествуващия враг — и в следващия момент пътят беше чист, но непавиран и съвсем непознат. Гумите подскачаха по едри камъни и неравни бразди.
Десният й крак довърши движението си до спирачния педал. Тя забави скорост, но продължи — колата бясно подскачаше по неравния път.
Илейн погледна назад в големите странични огледала и видя черния път, по който караше — той се губеше в гъстия мрак. Нямаше следа нито от светещи прозорци, нито от паркинг, всъщност — не се виждаше ни светлинка.
Но светлините отпред блестяха все по-ярко. Беше нещо като дневна светлина, ниско на хоризонта. Илейн продължаваше да кара. След десетина минути вече бе навлязла в друг свят — отвсякъде я обкръжаваха сумрачнозелени сенки и земя, изобилно покрита с високи зелени дървета, сред чийто гъстак виещият се път скоро се изгуби.
Тя отпусна газта и натисна спирачката, като преди колата да спре напълно, отби леко встрани от пътя.
След това се извърна в седалката и се огледа. Нощта бе тиха, ако не се броеше дразнещото, съвсем не подхождащо на сезона цвърчене на летни насекоми.
Никой не я преследваше. Но само след миг Илейн вече със сигурност знаеше, че не е сама — тя се изправи и се премести отзад в линейката. Там имаше две легла, или койки, от двете страни на тясна пътечка — и едната от тях беше заета. Да, там наистина имаше пациент — около петдесетгодишен, русоляв мъж лежеше в безсъзнание по гръб, а челото му над веждите бе опасано с бинтове.
XXIV
Три дни след като Амброзиус отново бе заминал, седях и размишлявах в параклиса. Когато вдигнах поглед, съзрях пред себе си тъмнокос, среден на ръст млад мъж, горе-долу на двайсет и пет години, който стоеше край порутената стена и ме гледаше с надежда и несигурност. Новодошлият имаше доста гъста брада, но лицето му не бе чак толкова променено, и за да го позная, нямаше нужда да забелязвам нито необичайното му облекло, нито това, че не носи никакво оръжие.
Станах уважително на крака.
— Привет, Амброзиус — ако все още това е твоето име.
— Привет, Хакон! — лицето му светна и той помаха с обезоръжаваща неловкост. — Радвам се, че ме позна. Да, името Амброзиус все още ми служи добре. Старецът би искал да те види долу в гробницата си.
— Тогава най-добре веднага да вървя при него — разкърших се аз и се приготвих да вървя.
— Само секунда, Хакон. Виждал ли си Вивиан? Къде е тя сега?
Поклатих глава и се усмихнах.
— Ами някъде тука е, крее по любимия си, защото го няма. Ще ти се зарадва!
Четвърт час по-късно старецът и аз бяхме сами дълбоко надолу сред скалите. Този път пещерата ми изглеждаше различна, пък и излъчването й беше друго — някак си по-гостоприемно. Сякаш самите скали бяха станали по-обли, цветовете — по-живи.
Мерлин започна, като ми зададе още въпроси, особено за Вивиан. Казах му, че ми се струва, че момичето се готви да прекара живота си до неговото по-младо „аз“, твърдение, по което той не каза нищо. Когато отвърнах и на другите му въпроси, доколкото можах, той ми заповяда да тръгна на отреденото ми пътешествие, за което ме бе предупредил, че щяло бъде много трудно, но било особено важно за успеха на великото начинание: трябваше да намеря Ланселот в неговия манастир и да му предам разни неща — както предмети, така и думи. И — без да допускам провали — трябваше да го завербувам за каузата на възстановяването на Камелот.
Съвсем естествено попитах Мерлин по какво да позная знаменития воин на крал Артур.
— ЩЕ ГО ПОЗНАЕШ.
Мерлин продължи и призна, че бъдещият ми другар по оръжие е малко старичък за воин. Когато магьосникът услужливо ми представи образа му във видение, съзрях лице, толкова старо наглед, че се стреснах.
— Къде е този манастир?
— НЕЙДЕ В КРАЛСТВО ЛОГРИС. НЯМА ЗАЩО ДА ТИ ДАВАМ ТОЧНИ И БАНАЛНИ НАСТАВЛЕНИЯ. ДА СЕ ПЪТУВА В ЛОГРИС НЕ Е КАТО ДА СЕ ПЪТУВА НАВСЯКЪДЕ ДРУГАДЕ.