Сутринта, докато правех последните си приготовления за заминаването, открих, че нечия невидима ръка вече е натоварила мулето. Бронята на Ланселот — и, както видях, още една подобна, направена по моя мярка — бяха разглобени на толкова много и различни части, с така разнообразни форми, че товарът не беше само труден за опаковане и тежък за носене, но и стоеше малко нелепо на гърба му.
Металните части, вързани за гърба на животното в два вързопа, тракаха и дрънчаха сякаш във вързопите имаше достатъчно брони за цяла лодка викинги.
Аз тръгнах, а Бран и неговите хора все още продължаваха да спорят.
Потеглих безпроблемно от скалата на Мерлин и няколко дни поред пътувах сам сред зелени, приятни земи. След всички тия премествания на времето, които бях преживял през последното си пътуване, вече изобщо не бях сигурен в кое годишно време ще навляза след час или дори след минута. Но приех с благодарност хубавото време, както приех и жребеца и прекрасното оръжие, които ми бе предоставил Мерлин. Конете ми, макар силни и с буен нрав — яздех ги поред — внимателно се подчиняваха на заповедите на сравнително неопитния си ездач.
Най-много от всичко бях благодарен за това, че при това пътешествие ми бяха спестени всякакви драстични промени във времето. Нощта следваше деня, и обратно, в традиционния си и логичен ред. След няколко дни езда една сутрин пристигнах сред лятна гора, където сред приятна долчинка, разделена от ромолящ поток, открих мястото, което търсех. Това бе просто една хижа с две-три малки пристройки, но бих отличил това място от всяка малка ферма по дребния факт, че на няколко метра от главната постройка имаше малък параклис, увенчан с груб дървен кръст.
От параклиса излезе мъж и ме загледа с нервен поглед. Беше нисък и набит, облечен в сива роба, гладко избръснат и с тонзура на главата.
— Отец Грегъри? — попитах аз.
Лицето му се проясни.
— Аз съм.
В дясната си ръка той държеше зелена клонка от някакъв храст, а на мънистения му колан висеше малка манерка със светена вода. Както скоро разбрах, той имаше навика да ръси със светена вода всичко и всички. Щом го доближих, монахът топна клонката в манерката и ме пръсна с кристални капки, после се вторачи в мен, за да види как ще ми въздействат.
Не ми пукаше много-много, че ме е напръскал, но след като бях оцелял от ударите на магията, не ми се щеше да изпадам в положението да не нося майтап.
— Що за магии са това?
— Не са магии, младежо, а благословията на Всемогъщия Господ.
— В такъв случай я приемам.
— По-добре ще е да я приемеш! Отдалече ли идваш?
— Достатъчно отдалече. От онова място, където някога е бил Камелот. — Нищо не казах за това, че пак си е там.
Отдавна вече бях сменил викингските си дрехи с други и сегашното ми облекло вероятно предполагаше, че ме праща Мерлин. Но когато отец Грегъри ме чу как говоря, веднага разбра откъде произхождам.
Това, че съм викинг, за свещеника означаваше, че съм непокръстен езичник, и той изрази голяма тревога за душата ми.
Набитият мъж настоя със сериозен израз:
— Кръстен ли си в името на Исуса?
— Още не. Но не отхвърлям изцяло подобна възможност.
В очите на свещеника изведнъж грейна надежда.
— Тогава знаеш, че Синът Божи се е родил човек и е живял сред нас?
— Бих искал някога някой да ми разкаже подробно тази история. Но не за това съм дошъл тук.
— А…
— Дошъл съм да търся сър Ланселот.
Очите на свещеника се взряха в мен, нащрек.
— В нашата малка обител никой не носи подобни светски титли.
Мерлин ме бе предупредил за това, наред с други неща:
— Казаха ми, че човекът, когото търся, може би сега живее под друго име. Някога той е бил сър Ланселот, дясната ръка на крал Артур.
— Аха. — Пълничкият свещеник притисна длани и те, както и клонката, потънаха в дългите ръкави на расото му. — И какво искаш от този човек?
— Нося му вест от господаря Мерлин.
— А… — Грегъри вдигна вежди, но май не беше много изненадан. — Само вест? — погледна многозначително двата коня и натовареното муле.
— Нося и дарове, ако той ги приеме. Освен това и щедро дарение за всяка църква — или енория, или манастир — чийто абат или игумен ми помогне.