— А… — Грегъри не изглеждаше стреснат от възможността да получи светско богатство, ала не беше и обзет от алчност.
— Кажете ми, ваше най-високо преосвещенство, къде да намеря този човек, който някога е бил сър Ланселот.
Донякъде за моя изненада Грегъри не настоя първо той да разбере какво искам от сър Ланселот. Нито се опита да говори вместо него, или пък да ми забрани да го видя. Мерлин, който знаеше много, ми бе казал, че това, че Ланселот все още не е дал последен обет, ще опрости нещата.
— По онова време, когато царуваше Артур, и аз исках да бъда рицар — с копнеж каза отец Грегъри. Избледнелите му сини очи се взираха в далечината. — Но не би. После известно време най-свидното ми желание бе да стана придворен свещеник в двора на крал Артур. — Щом каза това, той ме погледна с надежда.
— Значи си познавал Артур?
Ръцете на свещеника заиграха в ръкавите сякаш потискаше настойчивото си желание да напръска нещо. Отвърна мрачно:
— Уви, не, никога не ми бе предоставена подобна привилегия. Нито пък някога съм срещал господаря Мерлин… — Погледът му се изостри. — Вече години наред, както се знае надлъж и нашир, Мерлин е затворен в нещо като жива гробница чрез магия, която дори и той не може да надвие. Как така носиш вест от него?
— Разбирам, че сте получили някакъв знак, че на път към вас е тръгнал истински вестоносец от Мерлин. Аз съм.
— Мерлин, да… — Той потърка брадичка и изведнъж потръпна. — Да, като се замислим, Мерлин… да, предполагам, всички ние би трябвало да се сетим, че някакво си заклинание на някаква си магьосница едва ли ще успее да го задържи там… — Той остави мисълта си недовършена.
Отец Грегъри продължи да размишлява мълчаливо известно време, после се обърна и ми кимна безмълвно. Последвах го с двата коня и с мулето.
XXV
Когато го видях за първи път, Ланселот, облечен също като отец Грегъри в монашеско расо от просто домашнотъкано платно, работеше в една доста голяма градина — огромните му ръце стискаха дръжката на мотика. Почти нищо не разбирам от градини, но си помислих, че на тази й личи, че за нея се грижат умело и съвестно. Около бившия рицар работеха още дузина монаси и послушници на всякаква възраст — от голобради до плешиви, но сивата му качулка се извисяваше над останалите, и още от пръв поглед вече нямах никакви съмнения кой от всички е човекът, когото търся.
Когато Ланселот ни съзря за пръв път, ние с отец Грегъри току-що се бяхме появили, и, предполагам, сигурно се е надявал, че още не сме го видели. Както и да е, когато мъжът, заради когото бях дошъл, вдигна поглед и видя към него да се приближава добре облечен непознат, следван от натоварени коне, той реагира със сигурния инстинкт за бързо действие на пръв рицар — хвърли мотиката и се впусна с бърз бяг с големите си, обути в сандали крака, към близката горичка. Само един поглед към мен очевидно му бе достатъчен да разбере откъде идвам, а бързият му ум явно бе предугадил и моята мисия.
Отец Грегъри и аз го последвахме. Беше необходим малко натиск от наша страна. Той — навремето най-знатният рицар на Камелот, отначало отказваше да излезе от гората — духовният му наставник викна след него сякаш викаше непослушно дете. След като се забави малко, за да напръска от манерката градината и работещите в нея, отец Грегъри с раздразнено мърморене ме поведе в търпеливо, настоятелно преследване към дъбравата. Игуменът със суров тон призова своя послушник да пази честта си и най-накрая Ланселот с мрачен вид се измъкна иззад едни храсти, които и без това не го скриваха много добре.
Предполагам, че можеше и да продължи да бяга, вместо да излезе, ала той много добре знаеше, че е безполезно да се опитваш да избягаш от човек на кон.
Отец Грегъри ме представи на стария рицар като сър Хакон, и каза, че му нося вест от великия господар Мерлин. После свещеникът измърмори нещо за това, че искал да хвърли още едно око на градината, и се оттегли учтиво, за да даде възможност на Ланселот да поговори с мен на четири очи.
Разбира се, аз очаквах да срещна човек, който вече отдавна не е млад — Мерлин дори за миг ми бе показал образа му във видение, но все пак видът на Ланселот в плът и кръв си беше истински шок за мен. Лицето на великия рицар на рицарите бе цялото в бръчки, неравните кичури на косата му бяха побелели и оредели. Кокалчетата на огромните му длани дори бяха по-големи, отколкото би трябвало да бъдат — бяха започнали да се подуват от старост и сигурно го боляха. На дясната му буза имаше белег, а някои от зъбите му — повечето зъби от дясната страна — бяха опадали, без съмнение избити още преди години в някоя битка на живот и смърт или в приятелски турнир. Великолепното някога тяло на великия Ланселот бе започнало да се прегърбва от само себе си и не беше необходима магическа заповед от бъдещето, за да се види, че ако този човек си остане мирен монах, смъртта щеше лесно да го покоси само след няколко години.