Слязох от коня и се ръкувах с него. Сиво-сините му очи изпод качулката се впериха право в моите; беше един от малцината, достатъчно висок, че да е способен да го направи без затруднения.
Може и да беше стар, може и да беше започнал да се прегърбва, но хватката на подутите му стави все още бе силна, ръката му — вярна. Спомних си с каква скорост го бях видял да бяга из градината. Почудих се и дали преди падането на Камелот великият рицар не е получавал от Мерлин вълшебна помощ, за да поддържа младостта си — струваше ми се, че Мерлин смътно ми бе намекнал нещо подобно. Ако някога бе получавал подобна вълшебна подкрепа, без съмнение Мерлин я бе прекратил или пък самият Ланселот се бе отказал от нея, след като се бе посветил на религията.
Кратко и ясно разказах на Ланселот какво иска господарят Мерлин. Показах му бронята и меча.
Досега героят почти не бе обелил и дума. Той разсеяно галеше по врата белия жребец. Беше ясно, че се възхищава на животното, но все пак мислите му бяха другаде.
Най-накрая с изненадващо тънък, нежен глас той попита за Артур — нарече го само „краля“ — и аз не можах да направя нищо друго, освен да му дам незадоволителните сведения, които знаех от Мерлин.
Побелялата глава кимна.
— Да, той Мерлин винаги така прави. Или дава неясни отговори, или никакви.
— Сър Ланселот, аз служа на господаря Мерлин. Готов ли си и ти да му служиш?
Последва дълга пауза, преди Ланселот да отговори:
— Тук аз най-накрая намерих покой и да напусна това място, би ми било противно. И все пак може би дългът изисква това от мен. Мерлин никога не е бил свестен враг на крал Артур. Нито пък мой.
Старият рицар имаше да ме пита за много неща. Виждал ли съм аз Артур някога? Или пък другиго от неговия двор? Колко истина има в онези истории, които разказват, че някаква млада вещица е извлякла най-големите сили на Мерлин от него и е погребала стареца жив? Отвръщах възможно най-добре, доколкото можех, и обясних онова, което знаех за стареца, който живееше дълбоко в скалите.
Човекът, когото бях дошъл да търся тук, рицарят, от когото Мерлин явно мислеше, че зависи нашата кауза, слушаше навъсено. От време на време лека усмивка просветляваше лицето му, но общо взето излъчваше все по-задълбочаваща се мрачност.
Мерлин ми бе намекнал много силно, че Ланселот, независимо дали си го признава или не, все още е луд по Гуинивиър и възможността отново да я срещне, може и да бъде единственото нещо, което отново би призовало към действие стария рицар воин. Но досега нито Ланселот, нито аз бяхме споменали това име.
Отец Грегъри, който не бе отишъл много надалеч, се присъедини нетърпеливо към нас в мига, в който Ланселот го повика с кимване.
Свещеникът, изпъчил закръглени гърди, очевидно бе много доволен, че в неговия манастир е пристигнал пратеник на Мерлин. Завиждаше на Ланселот за възможността да се върне към живота, изпълнен със слава, за възможността да служи на Бога чрез героични дела. Колко е славно да ти предложат такава кариера — да помиташ злодеите, да събаряш фалшиви богове, да побеждаваш зли духове и да изпращаш доброволните им оръдия-човеци при тях, в християнския ад! Очевидно Грегъри бе леко изненадан и донякъде разочарован, че Ланселот не гледа на тази възможност със същото въодушевление.
Колкото повече Ланселот обмисляше положението, толкова повече колебанията му сякаш растяха, наместо да намаляват. Грегъри явно бе недоволен. Със суров тон той започна да чете на по-възрастния монах конско евангелие — че дарените му от Бога дарби и повереният му дълг пред Бога били най-вече в областта на светската, военна служба. Отецът припомни на възрастния си послушник и определени клетви за послушание, които бил дал пред него.
Но Ланселот продължаваше да слуша насърченията ни с мрачен израз. Изобщо не гореше от нетърпение да ходи, където и да било с мен. Не беше много сигурен какъв точно е неговият дълг или спасение. Но едно нещо знаеше, без да му се налага да размишлява над него — и постоянно го повтаряше: щял да съжалява, че е зарязал мирното земеделие. Веднъж-дваж дори с копнеж заговори за това какъв богат улов на риба предлагал близкият поток.