По онова време все още бях доста млад и споделях възгледа на Грегъри за положението. Постарах се с всички сили да убедя Ланселот да се откаже от монашеския живот и отново да хване оръжието.
— Господарят Мерлин ме помоли да ти река, че сега враговете му са го натиснали яко и че животът на крал Артур е заложен на карта.
Изглежда Ланселот прие тази вест много сериозно, но нищо не каза.
Настоях старият воин да разгледа отблизо коня и бронята, които му бе изпратил Мерлин. Всъщност тази тактика — да раздухам стария огън в гърдите му — донякъде имаше успех. Ланселот хвана дръжката на новия меч, после — на новото копие, и потъна в съзерцание за доста дълго време. Стори ми се, че дълбоко в сиво-сините очи искрата бе пламнала отново.
Чувах неспокойното дишане на отец Грегъри.
Най-накрая Ланселот погали врата на новия си боен жребец и каза, че такова силно животно със сигурност би свършило добра работа на нивата.
И свещеникът, и аз вече бяхме започнали да се ядосваме на рицаря. Но го уверихме, че след като помогне на Мерлин, може отново да дойде тук.
— Кога тръгваме? — попита най-накрая Ланселот.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Ланселот учтиво се сбогува с всичките си другари сред лехите, които гледаха цялата сцена от разстояние, зяпнали и онемели от почуда. После пое от мен вързоп с дрехи и се отдалечи; върна се при нас десет минути по-късно, сменил монашеското расо с дрехите, които предвидливо му бе изпратил Мерлин.
Отец Грегъри изпрати послушниците по разни поръчки. Побърза да ни снабди с провизии, напръска отвсякъде броните и оръжията, помаха ни завистливо за сбогом и крещя благословии подире ни, чак докато се скрихме от погледа му.
Не бях забелязал колко се е привързала Джандрий към удобствата на живота в имението на Мерлин. Но тъй като определеният краен срок за заминаването ни наближаваше, тя охкаше и пъшкаше — как сме щели да напуснем това вълшебно място — постоянно измисляше нови пречки и ме предизвикваше да спорим за тях.
Почувствах за необходимо да й подскажа:
— Той иска да си тръгнем, тъй като това бе нашият избор, и е определил краен срок за заминаването ни.
— Но сега ти искаш да тръгнеш по-рано! — тя люлееше на ръце детето ни, което все още нямаше име. Погледна сина ни сякаш му съчувстваше за това какъв инат е баща му и колко объркан е мозъкът му поначало.
Времето навън бе плашещо, макар и да не бе съвсем невъзможно да се пътува.
— Може би не е задължително да тръгнем днес. Но утре е крайният срок.
Мод и Пресуши шише, въпреки че непрекъснато се караха и спореха, общо взето бяха доволни да ме оставят да решавам вместо тях. След като веднъж реших да се върна на пътя, те започнаха с нетърпение да чакат нашето тръгване.
— Мерлин казва, че ще ни даде нова каруца… дори две нови каруци; и щял да се погрижи да успеем. Така каза.
Спорът се разгоря, докато седяхме край обикновената, четириъгълна маса в предната зала, а помръкващото слънце надничаше през високите, тесни прозорци. В този момент за обща изненада на събралата се компания отнякъде — всъщност сякаш отникъде — изскочи един плъх и припна покрай стената. Скоро го последва и друг мъничък, космат силует. Къщата, толкова топла и уютна, когато я видях за първи път, постепенно ставаше все по-негостоприемна.
Двете жени, чиято почивка от къщната работа очевидно бе свършила, съобщиха, че вълшебното готвене и запазване на храната не само бе престанало, но и запасите в долапа започват да привършват.
Когато изникна въпросът кога точно трябва да напуснем къщата на Мерлин, всички оставиха (Джандрий — неохотно) на мен да реша. А аз бях готов да тръгна, когато и да е — и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Докато яздехме редом, ние с Ланселот разговаряхме за какво ли не. Сега, след като се бе съгласил да ме придружи, раздразнението ми се бе изпарило. А и неговата мрачност постепенно се разсейваше. Времето бе чудесно, а жребецът му, както вече казах, бе великолепно животно. Окуражен от любезността на знатния рицар, започнах да чувствам по-силно от всякога, че от мен наистина би могъл да излезе добър крал, ако някоя велика сила оцени достойнствата ми достатъчно, че да ми даде тази възможност.
Посред нашия разговор Ланселот ме попита:
— Хакон, по какво според тебе кралете превъзхождат обикновените смъртни?
Намръщих се. Това бе един от най-трудните въпроси, на които човек може мислено да си отговори и то така, че отговорът да го удовлетворява, и все пак не може да го изкаже с думи.