Доктор Брусън изобщо не си направи труда да отговори. Пътникът закопча предпазния колан и стисна тоягата си. Първият си практически съвет той даде, след като погледна през рамо — кратко и ясно й нареди да продължава да кара.
Илейн натисна газта. Бе изненадана от това какво облекчение се оказа за нея присъствието и подкрепата на този човек, който само преди няколко часа беше за нея натрапник, от когото се боеше. Струваше й се, че от неочакваното телефонно обаждане на Фишър досега са изминали дни.
— Може би можеш да ми кажеш поне къде се намирам. И да ми дадеш някаква истинска информация за… човека отзад.
Изражението на Фишър стана загрижено:
— Той добре ли е?
— Не знам. Жив е. Онова, дето е закачено за него, ми изглежда като сложна медицинска апаратура. Диша. Разбира се, предполагам, че не би трябвало да се намира тук и да го разкарват в тази, тази… — не знаеше как да завърши.
Фишър се усмихна.
— Пък и на нас с тебе това не ни харесва чак дотам. Е, можем да се опитаме да го закараме там, където би получил необходимата му помощ.
— Чудесно. Та, нека повторя първия си въпрос — къде се намирам?
— В Логрис.
— КЪДЕ?!
— Трудно е да се каже по-точно. В Логрис всъщност не съществуват географски ширини и дължини. — Наложи се да й каже името буква по буква. И все пак то не означаваше нищо за нея. — Разстоянията се променят, но ако непрекъснато мислиш за къде си тръгнал, най-накрая стигаш там.
— Не я знам тази легенда — отвърна тя.
— Без съмнение, няма как да е иначе. Виж какво, доктор Брусън, как се справяш? Яла ли си нещо?
— Малко. Но ми е останала още някоя бисквита, а и това ми е най-малката тревога.
— Не мога да остана дълго с тебе. Ще се опитам да поддържам връзка, но всъщност е много необходимо да съм на друго място. Трябва да се опитам да отвлека вниманието на врага от теб.
— Пак ли ще ме напуснеш?
— Да, боя се, че да.
— Може би е по-добре и аз да дойда с тебе.
— Не, няма да е по-добре. — Фишър изведнъж придоби мрачно изражение. — Ще си много по-добре, дори и в много по-голяма безопасност, ако продължиш да караш — и ако всичко върви както трябва, няма да ти се наложи да пътуваш дълго, и ще намериш истинска помощ.
Фишър предупреди Илейн да внимава за Моргана — но тъй като Мордред бе много по-смъртоносна заплаха, най-добрият ход според него би бил да се опита да стигне замъка на Моргана и да потърси там помощ. Освен това Фишър увери Илейн, че горивото ще й стигне.
— Замък. Добре — измърмори тя и кимна. Хрумна й, че ако Фишър й бе казал да спре на следващото кръстовище и да попита някой дракон за пътя, щеше да се съгласи също толкова спокойно.
Той й описа знамето на Моргана. Илейн спря колата и преди мъжът да слезе, и двамата отново погледнаха пациента отзад.
После Фишър каза, че според него е по-добре самият той да не идва в замъка на Моргана, слезе, махна за довиждане, а после закуцука към гората.
Илейн се поколеба само за миг, после изкрещя и се затича след него. Но нямаше никакъв смисъл. Фишър бе изчезнал.
Артур — тя се усети, че в мислите си натрапчиво нарича пациента с това име — все още беше в кома, ала дишаше; машините продължаваха да го наблюдават и да се грижат за него. Каквато и да бе истината, тя не можеше да си седи ей така. Е, можеше пък и да опита за малко тая тактика. Но не искаше.
Илейн продължи да кара. Нямаше километраж — осъзна тя внезапно, и нямаше начин да измери какво разстояние е пропътувала. Можеше само да се надява, че Фишър е бил прав за горивото, както явно бе прав за всичко останало. Несъмнено на таблото не се виждаше никакъв километраж.
Пътят се виеше ли виеше, а после изведнъж тръгна право напред без никакви отклонения и я поведе към спуснатия подвижен мост на огромен, внушителен замък, на около четвърт миля напред, издигащ се сред ширнали се ливади. На най-високата кула се ветрееше черно-червено знаме, в което Илейн разпозна знамето на полусестрата на Артур, магьосницата Моргана ле Фей.
XXVI
Обещанието на стария Мерлин за щедрост към опърпаната ни някога трупа той спази в пълна мярка, веднага щом се приготвихме за тръгване. В двора, все още осеян с грозните останки от войната, ни чакаха двете ни нови каруци, всяка — теглена от два едри млади вола. Имаше и още две мулета за яздене. Според мен нищо не изглеждаше вълшебно на вид. И каруците, и животните изглеждаха също толкова обикновени и материални, колкото и калта — или колкото каменните стени на къщата на оракула — още повече, че някои от тези стени бяха вече започнали да се превръщат буквално пред очите ни в стените на Камелот.