Една каруца би била достатъчна, за да вози оредялата ни трупа, дори и ако всички бяхме решили да се возим. Но другата, както скоро открихме, бе натоварена с най-различни нови музикални и други инструменти — старателно завити, за да се запазят. Тези неща — инструментите и другите най-различни джунджурии — бяха наистина добре, изящно изработени, но не притежаваха магически сили, или поне аз не ги забелязвах. Никой от нас вече дни наред не беше свирил, и докато пробвахме новите инструменти, често изкарвахме фалшиви звуци. Та, за да побере всичко това, наистина си трябваха две каруци. Както и да е, новите колела и силните волове превръщаха пътуването почти в удоволствие.
Час след час, а по-късно — почти минута след минута, къщата при оракула на Мерлин губеше магията, която я правеше така изкусително приятна за живеене, и ставаше все по-недружелюбна и негостоприемна към нас. Все едно Мерлин искаше насила да ни накара да се изнесем за известно време, просто защото по време на предстоящото преображение мястото нямаше да бъде безопасно за живеене.
И все пак Джандрий продължаваше да поставя под въпрос отчаяната необходимост да тръгнем. Не й омръзваше да повтаря, че искала да се забави с потеглянето, докато поукрепне още малко. Изтъкнах пред жена си, че имението е започнало да става изключително негостоприемно. Сега отпадъците се трупаха, както във всяка друга къща, и това караше нас, разглезените обитатели, да се чувстваме така сякаш се отнасят много лошо с нас. Огънят в камините и печките угасваше, ако някой не го поддържаше — понякога дори и когато имаше кой да го поддържа — а в кухнята и в трапезарията прясната и хубава храна вече не се появяваше сама, още преди да се усетим, че сме гладни.
Мод прикриваше почти нетърпеливото си очакване да потеглим с нещо като свадлива неохота.
— Е, ами то тая работа, да спиш в бели чаршафи, да ядеш всеки ден на голямата маса в голямата зала… ами тя май не е за нас. Пък и такава стая, дето край няма, и вместо задна стена има някакво стъкло — пък и глей що книги!
Млъкна и ме погледна.
— Ама ти нали не мислиш, че ни се е ядосал?
Поклатих глава.
— Кой, Мерлин? Не, никак даже. Всъщност според мен май е много доволен от нас. И затова ни даде право на свободен избор като награда. Може би не би могъл да ни дари с нищо по-ценно.
За тях това си изглеждаше съвсем разумно.
— Да отидем ли да се сбогуваме с него, сър? Или ти ще го направиш вместо нас?
— Мога да го направя, но…
— Какво „но“?
— Всъщност няма нужда от това. Мисля, че пак ще се видим с него.
— О.
Когато всичко вече бе готово, потеглихме на път. Вивиан вече не беше с нас, което никак не ме изненада, след като си спомних, че младият Мерлин искаше да я вземе със себе си. След като поспорихме какво би било най-добре да направим, оставихме вратата на къщата край скалите отворена след нас, точно както я бяхме намерили.
Когато изминахме към четвърт миля, се обърнах, за да хвърля последен поглед към къщата. Но макар че от мястото, където бяхме спрели, тя би трябвало да се вижда, и високите скали, и имението, и стената бяха изчезнали, а самият бряг изглеждаше съвсем различен.
Дните на подновеното ни скиталчество се нижеха, а Джандрий се съвземаше бързо от раните и стреса на раждането. През нощта се просвах да спя малко по-встрани от другите — Джандрий все още не беше напълно здрава, пък и инак нещата между мен и жена ми съвсем решително бяха охладнели.
След като веднъж оставихме зад гърба си скалата на Мерлин, пътешествието ни не се придружаваше повече от никакви видими прояви на магия. Освен това, че когато и да трябваше да направим точен избор, един път винаги изглеждаше по-лесен и по-приканващ от другите.
Веднага след като забелязах това, една сутрин реших да го проверя, като нарочно избрах онзи път, който изглеждаше по-труден. Направих го, без да казвам на другарите си. Съвсем скоро се оказахме пред много разклонения, а разликите ставаха все по-биещи на очи, докато най-накрая излязохме отново на пътя, по който всъщност искаше да тръгнем Мерлин.
Минахме последователно през доста села и през няколко по-малки имения и крепости. В първото, по щастлива случайност, както изглеждаше отстрани, си харесахме сред публиката едно момиче, много по-добро в песните и танците от Вивиан. То ни напусна при следващата ни спирка, но друго дойде на негово място. Мерлин отново имаше пръст в това — сега вече всички го разбрахме. Въпреки че си мислех, че уменията ни са намалели, никога не бяхме изнасяли по-успешни представления.