С Ланселот се разбирахме добре, както се бях надявал, и по време на нашето пътуване към скалата на Мерлин си прекарахме добре (поне на мен така ми се стори).
В Логрис на човек може да му се види доста мъчно да стигне там, където иска, но всички пътища водят към нещо интересно. Колкото и трудно да беше да се живее в тази страна, животът там поне никога не е бил тъп и скучен.
Не след дълго аз и спътникът ми стигнахме брод, където изведнъж група тролове ни преградиха пътя.
Ланселот бе виждал тролове и преди, но и аз не се изненадах много, като видях чудовищата, тъй като помнех какво ме бе предупредил Мерлин.
Троловете бяха гротескни, получовекоподобни чудовища, обезобразени от заострените си глави и огромни уши, въоръжени с груби тояги и пръти — те излязоха от високия тръстиков гъсталак, който растеше край брега на реката, и мълчаливо ни преградиха пътя.
Щом нямаше как да тръгнем обратно — а за това, разбира се, и дума не можеше да става — излизаше, че няма как да избегнем битката. Не бях новак, що се отнася до бой, но срещу подобен противник просто нямах представа как да действам.
— Отвратителни създания! — отбелязах.
Ланселот само кимна. Те се облекчаваха като животни сякаш не съзнаваха какво правят, дори и докато ги гледахме. Обсипваха ни с обиди, или поне ми се струваше, че лаещите звуци, които произнасяха, са обиди. Но реших, че ако им отвърнем, това ще е само загуба на време. Ланселот бе съгласен с мен.
Към несигурността ни се добавяше и това, че не знаехме какъв точно е броят на враговете ни. Виждаха се трима тролове, всичките — мъжки, с набити, сивкави тела, почти без козина, с кожа с цвят на кал. Единият бе облечен само с някаква дрипа, а другите си бяха съвсем голи. Черна козина, груба като конски косъм, растеше на всички посоки върху безформените им глави, по брадите им и под буцестите им ръце. По тялото на най-едрия от тримата космите бяха побелели. От разстояние изглеждаха не по-високи от човешки бой и наистина не бяха по-високи. Започнаха да ни приближават, много бавно, и когато се приближиха достатъчно, забелязах не само странно ярките им зелени очи, но и колко огромни са дланите и стъпалата им, и колко мускулести странно оформените им длани.
Ланселот, който — ако поне половината от историите за него бяха верни — се бе изправял лице в лице със значителен брой екзотични противници по времето, когато е бил рицар, изобщо не прояви нерешителност. Сигурно знаеше как се действа срещу подобни фантастични същества.
Той слезе от коня и каза просто:
— В Логрис те са нещо обичайно.
Погледнах сбръчканото лице и прегърбените рамене на Ланселот. И изведнъж ме обзе тревога, че не само ще трябва да се бия срещу трима тролове, ами ще се наложи да предпазвам и стареца до себе си.
Ланселот още не бе премерил бронята на Мерлин. Нито пък аз — според мен подобна тежка дрънкулка би била прекрасна спънка за действията, които се изискват от един мъж в битка.
— Какво бихте препоръчали, сър Ланселот? Да нападнем или да се оттеглим? Аз викам да ги ударим. — Макар да не копнеех за това, всъщност нямахме избор, ако трябваше да следваме посочения път. Реката бе твърде буйна и над, и под брода; пейзажът на Логрис винаги бе интересен, най-меко казано.
— Ще се бием с тях! — тонът на спътника ми бе уверен, говореше като същински господар. Той не заповядваше, той просто установяваше факт. Почудих се дали мисълта за непосредствено предстояща му битка ще го ободри, но явно това изобщо не засягаше неговите чувства. — Налага се да се бием. Но ще го направим както трябва.
— Мислиш ли, че може и да са повече от трима?
— Разбира се, в тръстиките може да има и още — възрастният рицар ме стрелна с одобрителен поглед, явно доволен, че съм се сетил. — Но това можем да го разберем още преди боят да започне.
Измърморих нещо за това, че по мои предположения в боя може да ни бъде оказана и магическа помощ. Моят спътник рязко ми напомни, че в момента сред нас няма магьосник.
— Предполагам, че все пак бихме могли да я получим…
Всъщност аз никога преди не се бях сблъсквал с нищо подобно на тези чудовища. Но после се сетих за съществата, които Мерлин бе подкарал пред себе си с тоягата, когато тръгнахме да пъдим Комор, и се почудих дали и тези не са рожби на подобна магия, насочена срещу нас.