— С броня — рече Ланселот и се захвана да отвързва металните вързопи от гърба на мулето, — лесно ще ги победим.
Изразих учтиво съмнение, че изобщо е възможно да се движиш както трябва, напъхан в подобна метална кутия.
Старецът оголи останките от зъбите си в усмивка. Мисля, че тогава за пръв път го видях наистина да се усмихва. После каза със спокойния си, висок глас:
— Много по-добре, отколкото явно си мислиш ти. Ако я облече точно който трябва.
След като отказа за момента да ми дава по-нататъшни обяснения, Ланселот ме накара да му помогна да разопаковаме броните и да ги положим върху калната земя сякаш се намирахме на някое поле за турнири и разполагахме с всичкото време на света, за да се подготвим.
— Лично аз — рекох — избирам да се бия без броня.
Спътникът ми само кимна и се усмихна. После, вместо да надене бронята, той напъди жребците ни далеч от нас, в посока, противоположна на врага. Конете и мулето бяха добре обучени — май беше редно да се досетя, че Мерлин не би ни дал други — и не се отдалечиха много.
Имах сериозни съмнения доколко мъдро е решението да се лишим от силата и бързината на конете, и ми се стори, че тази моя тревога съвсем скоро започва да се оправдава. Едва бяхме подредили лъскавите части на броните, когато троловете приближиха със заплашителен вид, неловко и неудачно замеряйки ни с камъни и буци засъхнала кал, с нечленоразделни крясъци, които сигурно означаваха заплахи и проклятия.
Ланселот веднага отстъпи пеш към очакващите ни коне и отсечено ми заповяда да тръгна с него. Този път се радвах, че отговорността за командването не лежи върху мен.
Щом приближиха броните, троловете изведнъж спряха и заоглеждаха странните лъскави предмети. След миг съвсем се увлякоха и започнаха да се карат кой какво да вземе.
Бяха достатъчно умни, за да схванат, че тези части се обличат и се завързват по някакъв начин върху тялото и се опитаха да натикат в тях собствените си нечовешки тела. Само най-дребният се справи доста добре с привързването на бронята към тялото. Шлемът пък бе по мярка на най-едрия.
Обзети от страшен яд, съществата продължиха да се борят с броните и да се опитват да ги нахлуят насила, като все повече се овързваха и се омотаваха като в кълчища с ремъци и корави метални парчета. Понякога, когато се напънеха, успяваха да огънат лъскавите части с голи ръце — но, общо взето, броните на Мерлин се оказаха твърде яки дори за тролове.
След малко троловете вече се караха и се биеха помежду си за лъскавия метал; единият прасна другия по главата с тоягата и го просна на земята.
— Сега, сър Хакон! — Ланселот извади меча си и нападна.
Последвах великия воин, задминах го с по-младите си крака, издигнал късо копие и меч. Излезе, точно както бе предвидил моят ментор, че нямахме нужда от дълги пики и от добре обучени коне.
Посякохме чудовищата. Въпреки че единият бе повален, преди да нападнем, а другите двама бяха сериозно затруднени в движенията си, все пак се наложи да се поборим известно време с тях и в битката получих една-две ранички.
Ранените тролове се строполиха на земята — щеше да ни бъде трудно да ги довършим, ако бяхме на коне.
Според мен Ланселот се би невероятно добре, може би по-добре от мен, макар и да бе на толкова години. След като влезе в бой, той сякаш видимо се подмлади.
Когато битката вече бе свършила и ние си почивахме, научих от сър Ланселот още неща за битките с чудовища, тролове и великани; освен това той обсъди с мен и най-тънките номера при боя с дракони. Спомена поне още една добра система за бой с тролове, която сега ще ви обясня, независимо дали може да ви свърши някаква работа или не: „Примамваш с нещо някой великан и го караш да те последва към брод или мост, където и да е; ако имаш достатъчно късмет, двамата ти врагове ще се сбият кой да мине пръв“.
Повечето градове и села, които оредялата ни трупа посети по време на това пътешествие, изглеждаха съвсем обикновени — селища, каквито можеше да срещнем при пътуванията си и преди да стигнем скалата на Мерлин. Но на мен ми ставаше все по-ясно, че когато сме напуснали това омагьосано място, не сме навлезли отново в същите земи, из които бяхме пътували, преди да пристигнем там. Сега кръстосвахме из Логрис и продължавахме да наемаме и да губим талантливи танцьорки буквално всеки път, когато спрем някъде.
Някои от жителите на Логрис, както беше и по другите земи, бяха тукашни, други — особено по-старите — се бяха преселили тук от по-обикновените светове — също като нас.