Във всеки град или имение, което посещавахме, всякакви циркаджии бяха добре дошли, а с такива като хората от моя антураж, които правеха такова ярко впечатление, се държаха наистина добре и постоянно настояваха да останат още.
И все пак, винаги когато тръгвахме, единият път изглеждаше по-лесен и по-многообещаващ. Мерлин — все повече се уверявах в това — още не бе приключил с нас. Не беше ни осигурил момичета за отмяна на Вивиан, нито пък тези каруци, инструменти и животни, ей тъй, от чиста и безкористна сърдечна доброта. За мен нямаше никакво съмнение, че иска от нас още нещо. Но какво?
Скоро след като надвихме троловете и прекосихме брода, открихме странна следа, пресичаща пътя ни — сякаш бе оставена от твърде големи колела на каруца, а не се виждаха никакви следи от копитата на теглещи животни. Пътят бе достатъчно мек, че всяка стъпка да се отпечата по него, и все пак не се виждаха никакви следи от копита — само тези странни, безкрайни бразди.
Спътникът ми ги разгледа и очевидно се развесели. Каза, че според него това било знак, че ни чака голямо приключение и че ако не разберем нещо от него, не сме никакви рицари. Почти бях склонен да се съглася с него и тъй като нямах никаква представа по кой път трябва се върнем при скалата на Мерлин, свих рамене и тръгнах след Ланселот.
През блата, шубраци и голи сипеи ние следвахме странните следи половин ден. Макар да започнах да настоявам, че трябва да се върнем при Мерлин, в Нови Камелот, възможно най-бързо, Ланселот настояваше да отидем докрай. Все пак аргументите ми бяха лишени до голяма степен от силата си поради факта, че нямах представа по кой път се стига до Нови Камелот. Онзи, по който бях поел на тръгване, бе твърде сложен и заплетен, а и заради мъгливите дни тогава не можех да следя добре слънцето.
Най-накрая, скапани и объркани, но, доколкото можех да преценя, в никакъв случай по-близо до странната каруца от мястото, където тръгнахме по следите й, ние стигнахме един замък и потърсихме в него подслон и гостоприемство за през нощта.
Когато подвижният мост се спусна със скърцане и ние влязохме в двора, ни поздрави не друг, а Моргана ле Фей, и то с такъв тон, сякаш ни е очаквала да пристигнем. Магьосницата, заобиколена от обичайната си свита от животни и значителен брой човеци слуги, ни приветства с добре дошли в нейното царство.
Ланселот и аз забелязахме, че в двора на лейди Моргана се намираше и странната каруца, оставила тайнствените следи. Там, заобиколена от различни работници, войници с копия и зяпнали от почуда слуги, стоеше едно от най-смайващите неща, които бях виждал през целия си изпълнен с приключения живот: затворена каруца от метал и стъкло, покачена на четири черни колела, очевидно задвижвана чрез магия, защото не се виждаше никакъв впряг за кон, муле или вол.
А до нея — необикновена жена в чуждоземски дрехи. Когато Ланселот я видя за пръв път, за миг ми се стори, че сърцето му замря; после той въздъхна и измърмори нещо за това колко много приличала тази жена на младата Гуинивиър. След това задните врати на странната каруца се отвориха и изведнъж из въздуха се разнесе името на крал Артур; от всички страни войниците и слугите на Моргана го мълвяха в почуда.
XXVII
Бях доволен, че лейди Моргана е избрала да ми предостави нещо като равен статут с великия сър Ланселот. Беше ни приветствала и двамата еднакво радушно, а сега и двамата бяхме еднакво почитани нейни гости — добре дошли в замъка на Моргана ле Фей, сестра на крал Артур, магьосницата, превъзхождана по сила единствено от самия Мерлин.
Но и моето пристигане, а дори и това на сър Ланселот мина почти незабелязано от повечето обитатели на замъка на Моргана. Вниманието им все още бе съсредоточено върху вълшебното превозно средство, пристигнало в замъка само минути преди нас, карано от жената, която толкова приличаше на кралица Гуинивиър. Но наистина важното нещо, онова, което бе накарало целият двор да говори, бе фактът, че самият крал Артур лежи, тежко ранен, в тази кола, за която се твърдеше, че идва от незнайното бъдеще. Сестра му, Моргана, бе го погледнала и после бе разпоредила кралят да не се докосва; вътре имало вълшебни уреди, които поддържали живота му. И това Моргана явно бе предвидила.
Бях страшно любопитен да видя крал Артур, но все не успявах, тъй като мнозина непрекъснато ту влизаха, ту излизаха от колата.
Ланселот продължаваше да се чуди на това колко много тази Илейн приличала на Гуинивиър. Иначе приемаше положението ни, поне според мен, с изненадващо спокойствие. По-рано, докато яздехме редом великолепните си коне, той ми бе разказал разни истории, потвърждаващи идеите, които напоследък бях чувал от други хора — че Моргана ле Фей е фанатично решена да види Артур, своя брат, излекуван от почти фаталната си рана и после отново възкачен на мястото, което според нея му се полагаше по право — на трона.