— Мислех си, че няколко стиха на Тенисън биха ми помогнали да подкрепя гледната си точка в нашата дискусия. Като начин постепенно да ви насоча към определена тема.
— Тогава бих искала да ви помоля да накарате Тенисън или който и да е там да се махне. Да върнете нещата отново в нормално състояние.
— Боя се, че това в момента не е възможно.
— Доктор Фишър, бихте ли ми казали кого всъщност представяте?
— Бих могъл да опитам — по лицето му се изписа нещо като обезоръжаваща усмивка. Взе да люлее бастуна си, сякаш беше нервен. — Но първо бих искал да чуя още нещо за работата ви.
Илейн, без да разбере как точно гневът й бе утихнал, откри, че е започнала да говори. Работата й — тя бе буквално встрастена в работата си, гордееше се с нея, въздържането от ентусиазирани и подробни обяснения пред разни посетители й струваше немалка борба със себе си — бе съсредоточена върху природата на пространствено-временния континуум, както го определяха и подхождаха към него науката и технологиите.
— Предпочитам да определям предмета на това изследване с термина „хипостатична реалност“. Метафизичните въпроси предпочитам да оставя на метафизиците.
Когато вече бяха в разгара на дискусията, двамата забелязаха, че стиховете на екраните отново се бяха променили:
— Тъче… — уместната дума бе поразила Илейн. — Всъщност, бихме могли да го оприличим и на тъкане.
Тя продължи да го изяснява по-нататък. В този случай нишките, които оформяха основата и вътъка на новата тъкан са микролъчи от насочени в тунел частици, които изкривяват нормалното положение на времето и пространството милиони пъти в секунда. Един от резултатите на новата технология е създаването на някои наистина екзотични частици — и нещо повече от частици. Един от нашите теоретици поддържа, че онова, което създава хипостаторът, е нещо като миниатюрна вселена мехур. Последиците все повече и повече се разширяват. Предполагам, че наред с другото можем и да стигнем до това, че да проверим опитно теорията за разширяващата се вселена.
Фишър, който напрегнато слушаше, бе впечатлен.
— Искате да кажете, да проверите нагледно как е била създадена вселената?
— Точно така. Има пространство, има и време, имаме и правилата на играта. От тях произлиза всичко останало. Всички усложнения.
Посетителят бе искрено поразен или се опитваше да внуши такова впечатление.
— Ако вашата машина ви отвежда сред подобни въпроси, би трябвало да предположа, че има милион неща, които бихте искали да направите с нея. И други неща, за които се боите, че могат да хрумнат на някого.
Тя кимна.
— Аз вече съм се сетила за няколко, които бих искала да изследвам. И сте прав — има много други, които плашат. Донякъде ме притеснява това, че фондацията изисква от нас да огласяваме публично всичките си открития.
Посетителят постави въпроса дали подобни експерименти могат да бъдат опасни за света като цяло, или за онази част от него, която се намира относително близо до ускорителя на частиците.
Илейн обясни, че учените са склонни да мислят, дори да се безпокоят, по подобни въпроси много повече, отколкото предполага останалата част от света. Когато предстои да бъде изпитано нещо наистина ново, физиците и математиците, участващи в проекта, често свиквали неофициални събрания — организирани внимателно и в тесен кръг, без публичност, естествено — за да повдигат подобни въпроси и спорят помежду си.
— Между другото, мога да ви уверя, че нещо подобно се е случвало при включването на повече от един нов ускорител на частици. Но доколкото знам, никоя от тези конференции не е излязла със заключението, че някой от експериментите представлява истинска опасност за света.
— Всъщност — заключи тя — подобни дискусии за оценяване на риска май са се превърнали в нещо като неофициална традиция. Явно са започнали от построяването на първия ядрен реактор в Чикагския университет през 1942 г.
— Но хората, които провеждат експеримента, наистина се чувстват по-добре, когато са провели подобна дискусия помежду си — забеляза Фишър.
— Да, сигурна съм.
— И досега винаги са били прави?