— Така ли? Винаги съм обичала легендите… — в очите на Илейн засия далечна светлина, нещо в отношението й лекичко се промени. — Знаете ли какво?
— Какво? — Фишър се застави да седне, отпусна се, сключи ръце зад тила си. Гледаше тоягата винаги да му е подръка.
— Отдавна, отдавна — от години, още откакто започнах да пораствам — си мисля, че много би ми се искало да срещна Мерлин.
— Защо? — силно заинтригуван, Фишър се наведе напред.
— Защото във всички онези легенди той владее невероятни, огромни сили, и все пак винаги изглежда толкова уверен. Бих искала да го попитам как го постига.
Тъмните вежди на Фишър се сключиха.
— Не е ли редно огромните сили да вдъхват някому увереност?
— Така си мислите, нали? Но ако човек е с всичкия си, май не е така. В истинския живот, така ми се струва, колкото по-големи сили овладява човек, толкова повече трябва да се тревожи… Може би той не е бил с всичкия си… — добави тя замислено.
Фишър отпусна длани на облегалките и удостои домакинята си с лек поклон.
— Проникновен отговор. Бих казал, че той е с всичкия си. Но невинаги отговаря добре на въпроси — изражението на високия слаб мъж бе станало по-трезво. — А що се отнася до среща с него — е, Господ да пази и двама ни.
— Какво беше това?
Почукване, което взе да се повтаря на неравни интервали, последвано от сухо шумолене. Фишър погледна към тавана, после към съседната стая.
Илейн стигна до вратата преди него, погледна вътре и се вцепени от ужас. Стоунхендж бе изчезнал и на негово място се бе появила вихреща се мъгла. Все едно някой бе хвърлял с шепи от дисплея фин, сух прах, който се стелеше в сиво по пода. Почукването бе съпроводило изригването — сякаш отникъде — на по-големи парчета от… нещо.
Освен, че явно бе дошло от дисплея на холосцената, бе трудно да се каже нещо друго за източника на това тайнствено вещество. Наред с нежните снежинки на праха падаха и тежки парчета камък, дървени трески, и отскачаха с тракане от стените и пода.
Носеха се странни, заплашителни звуци, наподобяващи електрически избухвания — Илейн се метна към шалтерите на шкафчетата в дъното на стаята. Но преди да ги стигне, огромният дисплей проблесна и се върна в нормално състояние. Стоунхендж отново се появи. Изхвърлянето на материя бе приключило.
Нямаше никакво съмнение, че всичко това се бе случило. Целият шестоъгълен под бе осеян с прах и камъни.
— Какво… — гласът на жената смаяно секна.
Тя бавно осъзна, че по отломките по пода се виждат цветове — яркочервено и бяло. Изглеждаше като… изглеждаше като органична плът и кост, кървавочервено и ослепително бяло — поне онези парчета, които не бяха изгорели или преминали през някакъв друг консервиращ процес.
— Това кост ли е?! Изглежда като кост! — вълната от истерия се готвеше да я залее.
Фишър се наведе, за да погледне по-отблизо; явно го бе обзел напрегнат, вглъбен интерес.
— Да, според мен… да. Човешка кост! — той наблегна тържествуващо на последните две думи.
Миг по-късно посетителят нетърпеливо ровеше в отломките. Тънките му, нервни ръце припряно пресяваха пръстта в търсене на още кости. Когато намереше, продължаваше нетърпеливо да рови с бастуна си в някога белите, овъглени и раздробени кости, но само след миг отново седна, като едва скриваше разочарованието си.
Илейн можа само да се втренчи в него с почуда.
— Прекалено свежи са — промърмори посетителят като някой ненормален канибал, разочарован в ресторанта. — Прекалено свежи са тези кости.
И все пак Илейн не виждаше никакъв отвор, през който странната маса би могла да проникне в лабораторията отвън. Само единствената врата и няколко дупки в стената — за електрическите кабели и за отдушниците. Трудно бе да си представи човек как всичко това нахлува в стаята през някоя от тях. Но няколко килограма… злокобна смет бяха се изтърсили отнякъде тук.
— Пренасяне на материя по някакъв начин? Но това не може да бъде… Хипостаторът не…
— О, да, хипостаторът го може. Очаквахме го. — Фишър бе коленичил на пода и лазеше непохватно, коляното му пречеше. Опитваше се да открие и да пресее новопристигналите частици и отломки. Илейн забеляза, че някои от белите отломки с остри ръбове са наглед толкова свежи, колкото и капещата кръв. Погледът й се замъгли.
И тогава изкрещя. Фишър, коленичил на четири крака, се извърна, за да види какво я е стреснало. И двамата се втренчиха в четирите фигури, скупчили се на вратата. Една стройна, тъмнокоса жена в черни дрехи, с огромен червен скъпоценен камък на врата, стоеше между двама мъже. В краката й се бе изтегнала огромна жълтеникава котка.