V
Стрелнах се надолу по централното стълбище и се завърнах при Бран и другите. Отново всички се бяха събрали в голямата зала, където беше топло, светло и имаше ядене. Без да мога да си намеря никаква свястна причина за това, се въздържах да спомена за неотдавнашните си видения. И без това надникването през неведоми разстояния не бе ме изложило на непосредствена опасност. Освен това се съмнявах, че приятелите ми, ако разберат за моята способност да виждам странни неща, биха й обърнали особено внимание — още не бяха се нарадвали на новите си дрехи, храната и топлината. Когато слязох при тях, те едва забелязаха промяната във вида ми — повечето от тях също изглеждаха различно, по съвсем същата причина.
Най-рязка бе промяната у Вивиан, и щом я погледнах, забравих за вълшебните видения. Бе достигнала — или чрез магия или по инстинкт — забележително изящество. Особено ми се наби на очи новата й зелена рокля от някакъв екзотичен плат, за който по-късно научих, че се нарича коприна. Освен това бе изровила отнякъде малко огледалце в рамка от зелен камък, за който по-късно научих, че бил нефрит. Държеше го в изпънатата си ръка и все повече се възхищаваше от новите си дрехи. Забелязах нови пръстени по ръцете й и обици на ушите.
Ивалд се бе наял и седеше на масата пред мазна копаня, в която все още се търкаляха трохи хляб и късчета месо. До нея имаше и празна винена чаша. И той бе гладен колкото останалите, но очевидно, след като си бе напълнил търбуха, не се бе сетил за дрехи. Все още в старите си дрипи, от които продължаваше да капе вода, той замислено се взираше в дъното на стаята, в Джандрий. Тя лежеше на голямата кушетка, без да издава звук — или спеше, или беше в безсъзнание. Погледът му не беше нито похотлив, нито любовен. Похабеното лице на Ивалд изглеждаше тревожно, като че ли той, а не Бран носеше отговорността да реши как да се грижи за всички нас, включително и за безпомощната жена.
Изведнъж едноръкият блъсна стола си и се изправи. Със скърцащ глас, отказал се от опитите да крие страха си, той настоятелно ни попита:
— Къде са? Искам да кажа, къде са тия богатите, дето трябва да живеят тука?
Естествено, същият въпрос се въртеше в умовете на всички ни, но никой не бе успял да измисли задоволителен отговор. Дори и Бран само го погледна и отмести поглед към високата двойна врата срещу входа. Забелязах, че някой отново я е придърпал плътно и е затворил мрака оттатък.
— Няма ги — обади се най-накрая Вивиан, обобщавайки накратко всичко, което всъщност бяхме разбрали за положението, в което се намирахме. Седеше, изящна и пленителна, в единия край на дългата, просторна маса, а малките й крачка, обути в нови обувки, бяха вдигнати върху един стол. — Може би сме ги уплашили и са избягали. Но ще се върнат — тя безпомощно се изкикоти. — Е, поне ще сме се навечеряли, преди да ни убият, и ще умрем на топло и на сухо. — Последното изречение тя произнесе с пълна уста.
Ивалд си наля нова чаша вино и го изпи почти на един дъх. В грубия му глас се долавяше настойчивост.
— Онова, което трябва да знам, е ЩЕ СЕ ВЪРНАТ ЛИ?
Пресуши шише сви рамене.
— Е, много ясно, рано или късно… Никой няма да зареже такава къща, пък и всичката покъщнина, нали така?
И Мод се обади.
— Аха, трябва да се върнат, и то скоро. Какъв смисъл има да бягат в тая дъждовна нощ и да зарязват всичко като… като… — май не можеше да се досети за никакво сравнение, което би й помогнало, сръбна си вино и облиза устни. — Пък и защо ще бягат? — тя огледа цялата компания и дрезгаво се изкиска. — Можем ли уплаши някого!
Едноръкият се бе вторачил в чашата си.
— Ами ако…
— Ако какво? — Бран бе седнал на един от по-малките столове край масата и бе качил краката си, обути в нови ботуши, на друг. Разположил се като същински собственик, той човъркаше из зъбите си с една треска. Ние си го знаехме и виждахме, че съвсем не се е отпуснал. Жена му, на кушетката отзад, от време на време изстенваше.
— Тази къща… — сега Ивалд сякаш едва смогваше да говори, защото му бе хрумнала нова идея, породила у него страх. Махна неловко със здраво свит юмрук. — Ами ако принадлежи на Комор или на някой от васалите му?
Това наистина бе ужасяваща мисъл, която мигом ни вцепени. Но не след дълго Бран изтъкна, че гербът на преследвача ни — знаехме, че е глава на глиган — никъде не се вижда. И като се позамислихме над това, трудно бе да си представиш Комор или някой от военачалниците му изобщо да остави някоя порта така отворена посред нощ, пък да не говорим за това да зареже такава добре снабдена и богата на плячка крепост.