— Че защо да принадлежи на Комор? — настоя Бран.
— Отде да знам — юмрукът на Ивалд меко опря о масата. — Защото… защото светът си е такъв. Хората като него имат власт и богатство и притежават хубавите неща.
— Ба! Не е живял достатъчно на тая земя, че да издигне къща като тая!
— Но е живял достатъчно, за да я заграби.
Бран не можа нищо да отговори на това. Замисли се за миг и се изправи. След като се увери, че Джандрий е настанена възможно най-удобно при тези обстоятелства, той настоя да претърсим къщата из основи. Изслуша напрегнато онова, което можехме да му кажем ние с Пресуши шише за обора и другите външни постройки и реши, че с тях може да се изчака до сутринта.
На мен лично вече ми стигаше бликащата магия на горния етаж. Не исках пак да виждам странната красавица, която се бе взряла в мен през затворената врата, и призрачния старец в огледалото. Не исках повече да ми се натрапват никакви вълшебни образи, макар че хората, които те представяха, всъщност да не бяха тук — ако изобщо бяха още живи. Понеже на мен ми беше дошло доста, реших да не участвам в претърсването.
Ала веднага щом Бран откри, че едната от вратите горе е заключена — разбира се, това бе същата врата, през която бях видял Дамата с накитите, — ме извика да се кача при него, за да използва особения ми талант.
Все още никак не ми се щеше да разказвам на другарите си за неотдавнашните си видения. Застанах срещу заключената врата и се вторачих мълчаливо в нея. За миг нищо не се виждаше.
Бран опря ръце о коленете си и се приведе до мен. Главата му се изравни с моята. Продължавах да се взирам.
— Има ли някой вътре, Амби? — попита ме той меко. Вивиан застана до мен, отметна златисточервената си коса и долепи розово ушенце до дървената врата.
Почти не се вслушвах. Зад тези резбовани двери витаеше силна магия, или бе витаела някога. Но продължавах да съм сигурен, че там няма никой, в онзи смисъл, който имаше предвид Бран — тук и сега. Вероятно моята Дама с накитите никога не бе присъствала физически в тази къща. В момента сцената на виденията бе празна. Както и да е, както предположи Мод, бе трудно да си представим как богатите собственици на къща като тази са се сврели под някое легло или в някой шкаф и треперят от страх, ужасени от нашето нахлуване. Щом НИЕ можехме така да ги уплашим, би трябвало наистина да са много плахи и кекави.
Търпението на Вивиан скоро се изчерпа. Тя сви рамене и се дръпна.
— Не — осмелих се да се обадя най-сетне. — Не, там няма никой, сигурен съм.
— Е, добре. — Бран замлъкна. Очевидно от начина, по който му го казах, се досещаше, че всичко не е чак толкова просто. — А има ли там нещо… което трябва да огледаме? Или да вземем?
Разбрах какво искаше да каже, или поне така си помислих. Стаята зад заключената врата все още ми изглеждаше претъпкана с високи полици или чекмеджета, но те бяха пълни единствено с тайнствена мъгла.
— Не зная, Бран. Според мен не.
Това бе достатъчно за Бран. Бе готов да обърне гръб на вратата, но пристигна Пресуши шише и взе да настоява да разбием глухата врата, за да открием защо са я оставили заключена. Но Бран само ме погледна, сви рамене и отмина. Бе се научил да ми вярва за определени неща повече, отколкото аз се бях научил да се доверявам сам на себе си. В новия ни подслон имаше достатъчно други неща, които да привлекат вниманието му.
Къщата бе твърде голяма и за едно цялостно претърсване щеше да бъде необходим поне четвърт час. Предполагам, че сме търсили малко по-дълго — постоянно някой от нас стоеше при Джандрий. По едно време, горе-долу по средата на търсенето, Бран отбеляза с умислен глас, че няма стаи за прислугата. Но Пресуши шише само изхриптя, че прислугата, както в много други къщи, без съмнение спи на пода или в някоя от пристройките, които още не бяхме огледали.
Надникнахме в залата на долния етаж зад двойната врата. Тя беше кръгла и толкова просторна, че дори и след като внесохме свещи, остана сумрачна и лошо осветена, толкова лошо, че започнах да се чудя дали и тук не действа някаква магия. Ако беше така, то заклинанията би трябвало да са толкова неуловими и силни, че да не мога да ги доловя направо от пръв поглед. Докато се мъчехме да я огледаме, постоянно настъпвахме разни неща и се блъскахме в мебели.