В средата на залата имаше огромна кръгла маса. Дори и на моята възраст, десет години, бях поразен от непрактичния й размер. Беше толкова огромна, че дори и само високи мъже с дълги ръце да бяха насядали около нея, пак нямаше да достигат до по-голямата й част. Наведох се и се взрях в сумрака под нея. Краката й бяха повече, отколкото можех да преброя — наредени покрай ръба й и излизаха от центъра й като спици. Масата бе заобиколена от дузина или повече столове в същия стил, покрити с фини бели ленени покривки.
В мрака се виждаше ясно само една странична врата. Тя беше открехната и водеше към нещо като оръжейна или стая за стражите, дълга, тясна и почти без прозорци. В ъгъла бяха струпани сбити знамена, навити около къси пръти. Както отбеляза полугласно Пресуши шише, все едно че бяха готови за битка. Разгънахме няколко и ги разгледахме — всичките имаха гербове, чието значение не бих могъл да разгадая. Знаех единствено, че не са на Комор. И тази стая беше сумрачна като голямата кръгла зала, но не беше толкова голяма, че нашите свещи да не могат да я осветят.
В друга, по-малка стая, към която водеше една небиеща на очи врата, открихме знаме или вимпел с образа на едра жълта котка на червено поле. Бран каза, че това бил гербът на Артур, или Артос.
Дотогава никога не бях виждал лъв, дори и на картинка, но образът ми припомни орнаментите върху двойната врата на главния вход към кръглата зала, а животното, приличаше на това, което бях видял в нозете на Дамата с накитите.
Бран разгъна още едно знаме на светлината от свещите и изведнъж седна, съзрял друго знаме с червен дракон на зелено поле.
В оръжейната имаше и шлем с червен дракон, изработен изящно, дори футуристично (по онова време не знаех думата) от емайлирана стомана.
Ивалд предложи обяснение. Вероятно Артур, както други крале и владетели, бе използвал през живота си няколко герба. Често подобни промени се правели, за да се избегне объркване с други водачи, които използват същите или подобни символи.
Пресуши шише настоя:
— Да не би да твърдиш, че господар на този замък е Артур?
— Не виждам защо да не е възможно. Артур е притежавал и други замъци, освен Камелот, нали?
— Това едва ли е замък.
— Е, и други къщи, тогава.
Спорът скоро замря. Всички се бяхме уплашили, макар че се опитвахме да го прикрием. Не ни се щеше да споделяме с никого мислите, които ни се въртяха из ума.
Отваряхме и различни ракли, шкафове и долапи в оръжейната зад Залата на кръглата маса и открихме внушителен запас от оръжия и доспехи. Бяха много ценни, с прекрасна изработка и от великолепен материал.
Количеството бе достатъчно да се въоръжи цяла рота, може би от четирийсет-петдесет човека — лъкове, стрели, копия и пики, мечове, кинжали, щитове и шлемове, в най-всеобхватно разнообразие на стилове на изработка. Имаше крепко сковани койки, на два и три етажа, за двайсет или дори за трийсет души, и трапезария със скромни размери, чиято врата водеше към кухнята.
Отворихме друга врата и влязохме в нова голяма стая, нещо като придатък на оръжейната, и така се стреснахме, че насмалко да се втурнем в панически бяг, тъй като първото ни впечатление беше, че десетина-дванайсет мъже ни причакват там в мълчалива засада.
Пресуши шише бе толкова поразен от гледката, че бутна най-близката фигура с меча, който току-що бе вдигнал. Празната броня се разпадна с такова дрънчене и трясък, че би събудило и мъртвите.
След няколко мига, относително успокоени, огледахме стаята и видяхме, че това са железни рицарски брони. Всяка бе закрепена на малка поставка, така че стаята изглеждаше почти пълна с изправени мъже в доспехи. Всяка куха броня — от шлема с процеп за очите до металните пръсти на краката — бе съставена от дузини части, хитро скрепени и занитени една за друга, за да покрива цялото тяло. Никой от нас досега не бе виждал подобно нещо.
— Как може човек да се движи, облечен в това, пък да не говорим — да се бие? — попита Пресуши шише след малко в почуда — бе вдигнал ръката на една от броните и караше мъртвите стави да се движат.
— Трябва да е бил як мъжага.
Някой се обади, че хора никога не са обличали тези неща, самите брони оживявали чрез магия.
Излязохме от стаята напрегнати, като си представяхме как празните брони грабват оръжията и ни повалят. Страхувахме се да не би някак си да задействаме заклинанието.
— Ами това пък какво е? — по-късно щях да науча, че странните оръжия били пики за турнири, струпани на купчини и подпрени на стената.