И железни щитове. Имаше дори брони за коне — още стоманени парчета, чието предназначение ни убягваше, докато не видяхме един железен предмет с формата на конска глава.
Зад къщата попаднахме на барака, която се оказа ковачница. Сега в бараката бе тихо и студено. Без съмнение там можеха да се коват оръжия.
Пресуши шише разтвори мощните си ръце и ни запита, почти с благоговение:
— В що за къща сме попаднали?
Но никой не можеше да му отговори.
Завършихме претърсването с чувството, че поне сме погледнали във всички стаи, с изключение на заключената на горния етаж. Вън дъждът ту припръскваше, ту се лееше като из ведро — приятен звук, когато си под покрив, на сухо и на топло.
Освен Джандрий, която отново избухваше сегиз-тогиз в необуздан плач, и Бран, който страдаше заедно с нея, за всички нас бе трудно да стоим будни. И съм уверен, че щяхме мигом да заспим, ала никой не смееше. Зората щеше да се пукне най-много след час-два, и дори и поради някаква непонятна причина пълноправните господари на тази крепост да не искаха или да не можеха да се върнат, със сигурност Комор не бе променил плановете си, свързани с нас. Преследвачите ни не бяха се предали. Пристигането им при отворената порта не можеше да се забави повече от няколко часа.
Вивиан се зачуди на глас:
— Дали пък да не затворим портата?
Пресуши шише сви яките си плещи:
— И с какво ще ни помогне това? Само дето собствениците ще се ядосат още повече, когато се върнат.
— Как ще се ядосат още повече, като и без това ще се ядосат страшно? Или пък можем да им кажем, че вятърът я е хлопнал. Или че сме я затворили, за да не нахлуят опасни натрапници.
Спорът май не водеше доникъде. Всички млъкнаха, а после Бран се обади:
— Комор и неговите хора също не познават тия краища.
— И с какво ще ни помогне това? — поиска да разбере Мод.
— Ами с това, че сигурно и те не знаят по-добре от нас чия е тази къща.
— Е, и какво?
Бран заговори убедено. Звучеше така, сякаш бе почти капнал от умора, ала твърдо решен — нито победен, нито останал без надежда.
— Е, единственото, което НЕ МОЖЕМ да направим, е да продължим да бягаме от тях. Трябва да си починем малко. Дори и да не се бяхме хванали в този капан на края на полуострова, с морето, готово да ни погълне зад нас, на всички до един крака не са ни останали — той погледна през рамо към тялото на разбутаната кушетка. — Джандрий не може дори да се вдигне и да прекоси стаята. Воловете ще се запънат или ще умрат под хамута.
Никой не можеше да оспори това и всички промърмориха или кимнаха в съгласие. После отново отправихме погледи към Бран в очакване да ни спаси.
Той се взря мълчаливо поред във всекиго.
— А друго, което не можем да направим, дори и да залостим портата, е да удържим към половин дузина мъже да не влязат, ако решат да преодолеят стената. Щеше да е хубаво, ако нашите домакини бяха издигнали стената достатъчно висока миналото лято; ако беше шест метра висока, на нападателя би му се наложило да мисли за въжета и подвижни стълби, и положението щеше да е по-различно. Но, така, както стоят нещата…
Дъждът се завихри в комина и изсъска в една от камините, която гореше с малко по-слаб огън, но не угасна. Не оставаха много възможности.
Обзет от внезапен прилив на енергия, Бран скочи от стола и подхвърли още един дребен пън в камината. Езиците на пламъка гладно се вкопчиха в новата си храна и тя потъна сред заоблените оранжево-сини зъби на огъня. Водачът ни се извърна и изтупа ръце — изведнъж бе станал придирчив в новите си дрехи — и с усмивка ни поднесе извода си.
— Но ще е по-добре да залостим портата. Ами ако Комор пристигне и ни завари — как ще познае, че не ни се полага по право да живеем тук?
— На НАС?! — изрева невярващо Пресуши шише.
Бран направи драматичен жест и разтвори широко ръце.
— Че защо не? Първо, всички ще сме прилично облечени. А и предполагам, че ни Комор, ни някой от неговите хора знаят как изглеждаме — освен дето вероятно са му описали мене като водач.
Пресуши шише изохка. Останалите седяхме, стояхме или лежахме върху възглавници и черги и чакахме да ни се каже на какво да вярваме.
Бран продължи своя натиск.
— Но аз мога да изглеждам както си ща, бива ме в това. Той сигурно не знае и точно колко души наброява трупата. Не би очаквал да види бедни странстващи актьори да носят шлемове с емайл и диадеми със скъпоценни камъни. Нито пък ще очаква да ги намери облечени в богати одежди, застанали върху укрепена стена. Нито пък — с оръжие в ръка да го гледат надменно отвисоко иззад залостена порта. Хей? ТОВА трябва да го подведе!